— Не си длъжна да правиш това – обърна се към нея Блейк.
— Напротив. Виновен или не, той си ми е брат. – Тя затвори очи и си пое дъх дълбоко и дълго.
— Паник атака ли получаваш?
Робин се съсредоточи върху тялото си, в търсене на познатите следи от тревожност. Изненадващо, такива липсваха. Никакво пърхане на криле в гърдите й, никакви ками, раздиращи плътта й, никакво непреодолимо желание да избяга.
— Не – каза тя и отвори очи. – Добре съм.
— Иска ми се да можех да дойда с теб.
— И на мен ми се иска да можеше.
Джеф Макалистър вече ги бе осведомил за затворническите правила: на роднините се разрешаваше трийсетминутно посещение два пъти седмично; на срещите не се допускаше физически контакт, посетителят можеше да е само един; трябваше да е над осемнайсетгодишен и да представи личен документ със снимка; всички посетители се претърсваха.
— Само не забравяй, че не бива да очакваш да се видите насаме и че най-вероятно разговорът ви ще се записва.
Робин кимна, отново вдиша дълбоко, приглади си косата и взе да попипва най-горното копче на моравата си лятна рокля без ръкави.
— Как изглеждам?
— Изглеждаш страхотно.
— Лицето ми не е ли навъсено?
— Лицето ти е красиво.
Робин се засмя и отвори вратата на колата.
— Почакай – каза Блейк.
Тя се обърна.
— Обичам те – каза той.
Робин се пресегна през предната седалка и нежно го целуна по устните.
— И аз те обичам.
Тя пое нагоре по бетонната алея към входа на затвора, но преди да влезе, спря да си поеме дъх за последно. На лицето на полицая в стъклената будка нямаше усмивка. Той поиска личната й карта, след което Робин продължи нататък, придружена от жена полицай. Прекараха чантата й през метален детектор. Заведоха я в една чакалня със сиви пластмасови столове. Казаха й да чака, докато не чуе името си.
Там вече имаше трима души – мъж на средна възраст и две жени. Те й хвърлиха по един поглед, когато влезе, по-младата жена едва забележимо кимна. Робин седна в единия ъгъл на помещението. Дългите тръби на прекалено яркото флуоресцентно осветление очертаваха различните нива на тавана и се отразяваха надолу по скучните бели стени. Множество табели предупреждаваха посетителите да не внасят в затвора предмети като оръжия, експлозиви, както и дъвки.
— За първи път ли си тук? – попита един глас зад гърба й и Робин подскочи. – Съжалявам. Не исках да те стряскам. Може ли да седна тук?
Робин се обърна и видя жената, която я бе поздравила на влизане. Беше на двайсет и няколко, с кестенява коса, носеше сини джинси и червена тениска е V-образно деколте, от която пищната й плът отдолу изглеждаше още по-нагъната. Тя се усмихна и седна, преди Робин да успее да възрази.
— За първи път, ясно – заяви, обръщайки въпроса си в констатация.
— Толкова ли е очевидно?
— Роклята те издава. И аз първия път бях с рокля. Но после разбираш, че няма нужда. Срещали ли сме се? Изглеждаш ми някак позната.
— Не, не мисля.
— Аз съм Бренда. Посещавам гаджето си. Уволниха го, не го прие добре, на следващия ден се върна и гръмна онова място. Не нарани никого, но това си беше чиста случайност. Оказва се, че не е толкова лесно да улучиш целта, както изглежда по телевизията. Глупак. Дадоха му шест години. – Тя повдигна рамене.
— Твоят човек за какво са го вкарали?
Робин се поколеба, чудеше се дали тази жена не беше подставена, дали разговорът им не се записваше.
— Това е грешка…
Бренда се засмя.
— Това той ли ти го каза?
— Не му се наложи.
— Е, ами, желая ти късмет. Как каза, че ти е името?
За миг Робин се поколеба дали да не си измисли някакво име, но се отказа.
— Робин.
— Сигурна ли си? Май се поколеба.
— Сигурна съм.
— Робин – повтори жената. – Като онази птичка[16]. – Тя присви очи и малките й светлокафяви очи едва не се изгубиха сред дебелите страни. – Със сигурност ми изглеждаш позната.
Вратата в другия край на помещението се отвори и се появи един полицай.
— Робин Дейвис – каза той.
— Дейвис? – повтори Бренда, докато Робин ставаше. – Робин Дейвис? Стига бе. Да не си роднина на онези, дето ги застреляха? Видях снимката ти във вестника. По дяволите, знаех си, че ми се виждаш позната.
— Оттук – упъти я полицаят и Робин забърза след него към едно тясно съседно помещение. – Изпразнете си чантата, моля.
— Той посочи към очуканата метална масичка, единствената мебел в стаята.