— Вече я прегледаха на скенера.
— Изпразнете си чантата, моля – повтори полицаят.
Робин изсипа съдържанието на бежовата си платнена чанта върху масичката: зелено кожено портмоне, малка оранжева кесийка за монети, мобилен телефон, чекова книжка със скъсана черна подвързия, три химикалки, тефтерче, слънчеви очила в кутийка от изкуствена щраусова кожа и купчина смачкани салфетки.
— Няма дъвки – отбеляза тя, надявайки се да изтръгне усмивка от полицая, но срещна само намръщена физиономия. Робин реши, че горкият човек навярно е чувал тази баналност стотици пъти. – Извинете.
Намръщената физиономия се вкамени.
— За какво?
— За лошата шега – измърмори тя и реши да не казва нищо повече по своя инициатива, а само когато я питат. Ако не внимаваше, като нищо и нея щяха да я хвърлят в затвора.
— Добре – каза полицаят, след като отново се увери, че чантата е празна. Подаде й я обратно, даде й знак, че може да си прибере нещата, после я насочи към вратата отсреща. – Брат ви ще пристигне скоро. Имате трийсет минути.
— Благодаря. – Робин пристъпи в дълго тясно помещение, разделено по средата от отделни стъклени панели. Десет кръгли дървени столчета бяха отделени от разделителната стена чрез метални прегради. Бетонният под имаше неприятен карамелен цвят. Една възрастна жена, седнала на столче в другия край на помещението, плачеше на телефона, закрепен на стената до нея, докато разговаряше със затворника от другата страна. Робин се свлече на най-близкото столче и се втренчи в празното пространство пред себе си. Тъжното й изражение се отразяваше в стъклото. Как ли се чувства човек от другата страна?
Минута по-късно брат й бе въведен в неговата половина от стаята. Сложиха го да седне на стола срещу нея. Беше облечен в същия оранжев гащеризон, който носеше и в съда. Косата му бе сресана назад, изглеждаше измъчен и състарен поне с десет години, откакто го бе видяла за последно. Седна и вдигна телефона в същия момент, когато и Робин вдигна своя.
— Здравей – каза тя.
— Здрасти.
— Как е положението?
— Не е зле.
— Не е добре – поправи го Робин.
— Бил съм и по-добре.
— Храниш ли се?
— Малко. Храната не е съвсем изискана. А ти?
— Добре съм.
— Другите?
— Те също.
— Касиди?
— Справя се, предвид обстоятелствата.
— Сигурно се е шокирала, като ме е видяла, – каза Алек. – Като е разбрала, че не съм този, за когото ме е мислела.
— Да, това бе шокиращо за всички нас.
Алек погледна смутено.
— Съжалявам за това.
Робин се почуди какво си е представял, че ще стане, когато отново се срещне с Касиди, но реши да не пита, в случай, че ги подслушваха.
— Мислех си, че докато я изпишат от болницата, аз отдавна щях да съм си тръгнал, и изобщо нямаше да се наложи да се срещаме – обясни той, сякаш прочел мислите й.
Тя въздъхна. Помъчи се да реши кои теми за разговор биха били най-безопасни.
— Не го направих аз, Робин – промълви той.
Толкова по въпроса за безопасните теми.
— Зная.
— Всичко, което ти казах онзи ден, бе истина.
— Зная. Вярвам ти – каза тя. С мозъка на костите си чувстваше, че независимо колко зле изглеждаха нещата, и колко силни бяха доказателствата срещу него, Алек не бе способен да нарани, когото и да било. Разбра също, че всичко опираше до нея: тя трябваше да положи всички усилия да докаже невинността на брат си, така както шерифската служба работеше, за да докаже вината му.
— Аз обичах Тара – заяви Алек. – И тя ме обичаше. Щяхме да създадем свой живот.
— Толкова съжалявам.
— Моля те, кажи на Касиди, че съм невинен, че никога не бих наранил майка й.
— Ще го направя. Вече го направих.
— Тя повярва ли ти?
— Не зная.
Вратата се отвори и влезе Бренда. Тя многозначително погледна към Алек, докато минаваше покрай Робин, после седна на стола до нея.
— Брат ти е секси – изрече полугласно, докато гаджето й сядаше до Алек и вдигаше телефона.
— Не поглеждай настрани – чу я Робин да казва на приятеля си, – но седиш до истинска знаменитост. Оня, дето застрелял баща си и убил бившата си годеница. О, дето застрелял и детето й. Не, не се майтапя.
— Робин? – повика я Алек. – Какво има?
— Нищо. Просто мразя да те виждам на това ужасно място.
— И аз мразя. – Той потърка брадата си. – Говорила ли си с Прескът?
— Да.
— Значи знаеш за маската за ски, която ченгетата са намерили в апартамента ми.
— Може би не бива да говорим за това – изрече Робин.
— Защо не? Това е само една черна маска, по дяволите. Не някой рядък артефакт. Сигурно има милиони такива.