Пламъците се извиваха и пращяха около колата. Джули гледаше как отраженията се гърчат и пълзят нагоре по стъклените стени и празните тъмни прозорци на „Декодин“, сякаш се мъчеха да достигнат до покрива и да увиснат надолу като украшения.
Тя леко повиши глас, за да надвика бумтенето на огъня и воя на приближаващите сирени:
— Е, смятахме, че е повярвал в успешното преодоляване на камерите, но той очевидно е знаел, че сме по дирите му.
— Така е.
— Затова може да се е изхитрил и да е намерил противокопиращото указание за файловете. Може да се е справил с него.
— Права си — намръщи се Боби.
— Не е изключено да е успял да запише „Факир“ изцяло върху дискетите.
— По дяволите, не ми се влиза пак. Достатъчно стреляха по мен тази вечер.
Две пресечки по-надолу, край ъгъла зави полицейска кола с пусната сирена и сменящи се сини и червени светлини.
— Ето ги професионалистите — заяви Джули. — Защо не ги оставим да довършат работата?
— Наеха ни да изпълним задачата. Длъжни сме. Честта на частния детектив е свещена, нали знаеш. Какво би си помислил за нас Сам Спейд?
— Сам Спейд може да го духа — не се поколеба Джули.
— Ами какво би казал Филип Марлоу?
— И Филип Марлоу да го духа.
— Какво ще си помисли нашият клиент?
— И клиентът ни да го духа.
— Скъпа, „да го духа“ не е точният израз.
— Знам, ама нали съм дама.
— Разбира се.
Черно-бялата кола удари спирачки пред тях, показа се още една полицейска кола с виеща сирена, от другата страна на Майкълсън Драйв се появи трета.
Джули остави автомата на паважа и вдигна ръце, за да избегне неприятни недоразумения.
— Наистина се радвам, че си жив, Боби.
— Пак ли ще ме риташ?
— Не засега.
7
Франк Полард се държа за капака на камиона, докато изминаха девет-десет пресечки, без да привлече вниманието на шофьора. По пътя видя табела с надпис, който го канеше в град Анахайм, затова реши, че се намира в южна Калифорния, макар да не знаеше дали живее там или е дошъл от другаде. Ако се съдеше по хладния въздух, беше зима. Не че беше студено, но се усещаше хлад, типичен за тукашния климат. Франк притеснено осъзна, че не знае датата, дори месеца. Разтреперан, се пусна от камиона, когато той намали скоростта и зави по алея през складов комплекс. На фона на осеяното със звезди небе се издигаха огромни ламаринени сгради — някои прясно боядисани, други ръждясали, някои смътно осветени от охранителни лампи, други — потънали в мрак.
С торбата в ръка Франк се отдалечи от складовете. От двете страни на улиците се издигаха бедни къщички. Храстите и дърветата не бяха подкастряни отдавна. От клоните на палмите висяха изсъхнали листа. Хибискуси с полузатворени бели цветчета се мяркаха в мрака. Живият плет на места беше толкова стар, че се състоеше предимно от голи клони. По покривите и оградите пълзяха бугенвилии с хиляди неподдържани, вкопчени в зидарията стъбла. Обувките на Франк с меки подметки не вдигаха никакъв шум по тротоара. Сянката му ту се проточваше отпред, ту се изместваше отзад.
Покрай тротоарите и в страничните алеи бяха паркирани коли, повечето стари модели, някои от тях ръждясали и очукани. Сигурно някой беше оставил ключовете да висят на таблото и Франк лесно можеше да скочи вътре и да подкара колата. Но по бетонните огради между дворовете и по стените на разпадащите се изоставени къщи личаха полуфосфоресциращите, направени със спрей призрачни надписи на испаноезични банди и Франк се уплаши да не попадне на колата на някой от членовете им. Такива не си правеха труда да се обаждат в полицията, ами направо ти пръсваха черепа с куршум или ти забиваха нож в корема. И без това Франк си беше навлякъл достатъчно неприятности, макар и да беше оцелял досега, затова продължи да върви.
След дванадесет пресечки попадна в квартал с добре поддържани къщи и по-хубави коли. Заоглежда се за автомобил, който можеше лесно да отвори и да подкара. При десетия опит намери зелен, сравнително нов шевролет. Беше паркиран под улична лампа, вратите не бяха заключени, а ключовете бяха пъхнати под седалката на шофьора.