— Размъсън е умен.
— Освен това има нощна блокировка на системата с външните връзки.
— Размъсън е умен — повтори Джули, сетне продължи да се разхожда пред съпруга си.
Ожуленото й чело от сблъсъка с волана, вече не кървеше, но нараняването изглеждаше сериозно. Джули бе избърсала лицето си с кърпичка, но петна засъхнала кръв бяха останали под дясното око и по челюстта. Всеки път, когато Боби поглеждаше към петната или към раната на челото, изпитваше ужас при мисълта какво е могло да се случи на нея, на двамата.
Раната и кръвта по лицето само подчертаваха красотата й — изглеждаше по-крехка и затова по-скъпоценна.
Джули наистина беше красива, въпреки че в очите на Боби беше по-красива, отколкото за останалите. Това беше хубаво, защото в края на краищата той можеше да я съзерцава само с тези очи. Макар и леко прилепнала от влажния нощен въздух, кестенявата й коса беше гъста и както винаги лъскава. Широко отворените й очи бяха тъмни като натурален шоколад. Гладката й кожа бе с естествен тен като карамелов сладолед. Сочната й уста имаше опияняващ вкус. Винаги, когато я наблюдаваше, без тя да усети напрегнатото му внимание или когато не беше до нея и си я представяше, Боби я сравняваше с храни: кестени, шоколад, карамел, сметана, захар, масло. Беше му забавно, но в същото време разбираше дълбокият смисъл на избраните сравнения — Джули му напомняше за храна, защото повече от храната тя поддържаше съществуванието му.
Нещо се раздвижи на входа на „Декодин“ на двайсетина метра от тях в края на алеята с палмите и привлече вниманието първо на Джули, после на Боби. Някой от полицейския екип беше излязъл да каже нещо на охраната отвън. Миг след това единият полицай махна на съпрузите да се приближат.
Когато застанаха до него, той каза:
— Намерили са Размъсън. Искат да го видите и да проверите дискетите.
— Да — съгласи се Боби.
— Разбира се — каза Джули. Гласът й вече не звучеше сексапилно, само твърдо.
9
Като се оглеждаше за полицейските патрули от нощната смяна в Лагуна Бийч, Франк Полард извади пачките от торбата и ги натрупа на седалката до себе си. Преброи петнадесет пакета двайсетдоларови банкноти и единайсет със стотачки. По дебелината прецени, че всяка от тях съдържа по сто банкноти и наум пресметна, че пред него има сто и четиридесет хиляди долара. Нямаше представа откъде са парите и дали са негови.
В първото от двете затворени с цип джобчета на чантата имаше още една изненада — портфейл без пари и без кредитни карти, но с два важни документа за самоличност: карта за социално осигуряване и калифорнийска шофьорска книжка. При портфейла намери и американски паспорт. Снимките на паспорта и на шофьорската книжка бяха на едно и също лице: трийсет и няколко годишен мъж, кестенява коса, кръгло лице, щръкнали уши, кафяви очи, лека усмивка и трапчинки. Франк осъзна, че е забравил как изглежда, обърна огледалото за обратно виждане и зърна достатъчно от лицето си, за да разбере, че е същото като на снимките. Проблемът беше, че… шофьорската книжка и паспортът бяха на името на Джеймс Роман, не на Франк Полард.
Дръпна ципа на второто отделение и намери още една карта за социално осигуряване, паспорт и калифорнийска шофьорска книжка. Всички те бяха на името на Джордж Фарис, но снимките пак бяха на Франк.
Името Джеймс Роман не му говореше нищо.
Джордж Фарис също му беше непознато.
А Франк Полард, който смяташе, че е, си оставаше само код, човек без минало в паметта.
— В какво, по дяволите, съм се забъркал? — измърмори той. Изпита нужда да чуе гласа си, за да се увери, че съществува, а не е само призрак, който няма желание да остави света, осъдил го на смърт.
Мъглата се сгъстяваше около паркираната кола, забулваше нощния пейзаж и ужасна самота обзе Франк. Не се сещаше към кого може да се обърне, нямаше къде да се скрие на сигурно място. Човекът без минало няма и бъдеще.
10
Когато Боби и Джули излязоха от асансьора на третия етаж, придружени от полицая на име Макграт, Джули забеляза, че Том Размъсън седи на лъскавите сиви пластмасови плочи, застилащи пода на коридора, облегнат на стената, с белезници на ръцете и верига около глезените. Той гледаше мрачно. Беше се опитал да открадне програмни продукти на стойност десетки, ако не и стотици милиони долари, от прозореца на кабинета на Акройд хладнокръвно бе дал сигнал да убият Боби и въпреки всичко се мусеше като дете, хванато да прави пакост. Лукавото му лице беше нацупено, долната устна бе издадена напред, жълтеникавокафявите очи изглеждаха влажни, като че щеше да избухне в плач, ако някой посмееше да му се скара. Видът му вбеси Джули. Искаше й се да избие зъбите му с ритници, да го накара да ги глътне, за да сдъвче повторно изядената храна.