Някакъв мъж отвори входната врата на къщата и излезе на верандата. В съседната вила също запалиха лампите.
Франк се обърна и огледа пътя, по който беше дошъл. По улицата сякаш се носеше рехав облак от лъскав сапфирен прах. Изведнъж крушките на уличните лампи се пръснаха, като че ли не издържали удара на огромна въздушна вълна. Проблясващи като лед парчета стъкло заваляха върху асфалта. В последвалия мрак му се стори, че вижда как някаква висока тъмна фигура напредва по улицата към него, но не беше съвсем сигурен.
Мъжът, излязъл от къщата, бързаше по алеята към палмата, в която се беше ударил фордът, и говореше нещо, но Франк нямаше време да го изслуша. Стисна кожената чанта, обърна се и затича. Не беше сигурен от какво бяга, защо е толкова изплашен и дали някъде ще намери покой, но въпреки това препускаше с всичка сила, тъй като знаеше, че остане ли тук още няколко секунди, ще бъде убит.
2
Вътрешността на камионетката додж донякъде се осветяваше от мънички червени, сини, зелени, бели и жълти индикатори на електронното оборудване за наблюдение от разстояние, но главно от мекото зелено излъчване на двата монитора, което придаваше на това клаустрофобично пространство вид на зала в подводница.
Облечен с бежови джинси и кафяв пуловер, Робърт Дакота седеше на въртящия се стол пред двата видеотерминала, тактуваше с крак по пода, спазваше ритъма и дирижираше с дясната си ръка невидим оркестър.
На главата си имаше каска с вградени стереослушалки и малък микрофон, стърчащ на два-три сантиметра пред устните му. В момента слушаше встъпителната част на смятаната за пример на класически суинг композиция „Скок в един часа“ на Бени Гудман — шест и половина минути блаженство. Когато Джес Стейси поде с пианото още един мотив и Хари Джеймс се впусна в брилянтното си изпълнение с тромпет — най-прочутата импровизация в историята на суинга, Боби изцяло се потопи в музиката, но въпреки това не престана да наблюдава терминалите. Десният беше свързан посредством микровълна с компютърната система на корпорацията „Декодин“, пред която бе паркиран микробусът му, и показваше с какво се занимава Том Размъсън в един часа и десет минути в четвъртък сутрин — нищо добро.
Един по един Размъсън издирваше и копираше файловете на „Факир“ — най-новата и революционна текстообработваща програма на корпорацията „Декодин“, комплектувана напоследък от екипа й за софтуерни продукти. Файловете на „Факир“ имаха добри защитни механизми — подвижни електронни мостове, „ровове с вода“ и поредица „крепостни валове“, обаче Том Размъсън беше истински експерт в областта на компютрите и не съществуваше крепост, в която не би могъл да проникне, ако му се даде достатъчно време. Всъщност ако програмата „Факир“ не бе развита на сигурната „домашна“ система от компютри, несвързана с външния свят, Размъсън щеше да се вмъкне във файловете й с помощта на модем и телефон, без да се налага да влиза зад стените на „Декодин“.
Парадоксалното беше, че от пет седмици той работеше като нощна охрана на „Декодин“ и бе нает на основата на изпипани — и почти убедителни — фалшиви документи. Тази нощ бе пробил последните защитни механизми на „Факир“ и не след дълго щеше да излезе от сградата с пакет дискети, по-ценни от всичко на света за конкурентите на компанията.
„Скок в един часа“ свърши.
По микрофона Боби каза:
— Музика стоп!
Устната команда подсказа на компютъризираната му компактдискова уредба да изключи, за да може той посредством каската на главата си да осъществи връзка с Джули, негова съпруга и равноправен съдружник.
— Там ли си, скъпа?
Тя въздъхна. От наблюдателната си позиция в най-далечния край на паркинга зад „Декодин“ бе слушала същата музика с помощта на собствената си каска.
— Дали Върнън Браун е свирил някога по-добре с тромбона си, отколкото на концерта в Карнеги?
— А какво ще кажеш за Крупа на барабаните?
— Амброзия за ухото. И същински любовен еликсир. От тази музика ми се приисква да се мушна в леглото с теб.
— Ами! Изобщо не е приспивна. Освен това сме частни детективи, забрави ли?
— Предпочитам да бъдем любовници.
— Едва ли можем да изкарваме прехраната си с правене на любов.
— Ще ти плащам.
— Тъй ли? И по колко?
— Ами… по половинка хляб на ден.
— Струвам поне цял.
— Е, ако искаме да бъдем точни, струваш един хляб и две кроасанки плюс кифла с мармалад.
Джули имаше приятен, гърлен и доста възбуждащ глас и той обичаше да го слуша, особено през слушалките, когато съпругата му звучеше като ангел, шептящ в ушите му. От нея щеше да излезе чудесна джаз-певица, ако бе живяла през тридесетте и четиридесетте години и ако можеше да изпее поне една вярна нота. Джули танцуваше страхотно суинг, но в пеенето никак я нямаше. Когато беше в настроение да припява на старите записи на Маргарет Уайтинг, „Андрюс Систърс“, Розмари Клуни или Марион Хътън, Боби напускаше стаята от уважение към музиката.