— Съжалявам — каза той, сгъна копията от бланките и ги прибра в джоба на якето, от който по-рано бе измъкнал визитната картичка. Забеляза гневния й поглед и осъзна, че я беше засегнал. Зачуди се какво би могъл да добави, но му хрумна единствено: — Аз съм гей.
Тя премигна и тръсна глава, сякаш се свестяваше след зашеметяващ удар. Усмивка прогони навъсеността от лицето й досущ като слънце, надникващо иззад някой облак.
— Всеки трябва да си носи кръста, предполагам.
— Съжалявам.
— Ей, вината не е ваша. Ние сме такива, каквито сме. Тъй си е, нали?
Той отново излезе на дъжда. Беше застудяло. Небето приличаше на руини от запалила се сграда, до която пожарната се е добрала твърде късно — мокро пепелище, влажна сгурия.
30
Нощта на дъждовния понеделник вече се спускаше, когато изправил се до прозореца на болницата, Боби Дакота каза:
— Гледката не е нещо особено, Франк. Освен ако си падаш по паркинги. — Обърна се и преценяващо огледа малката бяла стая. И сега, както винаги, когато попаднеше в болница, изпитваше странно безпокойство и го побиваха тръпки, но не искаше Франк да разбере истинските му чувства. — Интериорът със сигурност няма да бъде рекламиран скоро в списанията за вътрешно обзавеждане, но тук все пак е достатъчно комфортно. Имаш телевизор, вестници и три пъти на ден храна в леглото. Забелязах, че някои от сестрите са истински мацки, но, моля те, въздържай се да пускаш ръка на монахините. Бива, нали?
Франк беше по-блед от всякога. Тъмните сенки под очите му продължаваха да се уголемяват като разлято мастило. Видът му беше не просто на току-що постъпващ болен, а на човек, прекарал в болницата седмици. Натисна лоста, повдигащ леглото, и попита:
— Необходими ли са всички тези изследвания?
— Амнезията ти може би се дължи на някаква физиологична причина — отвърна Джули. — Чу какво каза доктор Фрийборн. При изследванията ще се търсят мозъчни възпаления, тумори, кисти, съсиреци, всички възможни причини.
— Нямам му доверие на този Фрийборн — разтревожено рече Франк.
— Защо? Какво те притеснява?
— Не го познавам.
— Та ти не познаваш никого — обади се Боби. — Тъкмо туй ти е проблемът. Забрави ли, че имаш амнезия?
След като бяха приели Франк за клиент, веднага го заведоха в кабинета на Санди Фрийборн за предварителен преглед. Всичко, което Санди знаеше, беше, че Франк не си спомня нищо, освен името си. Не му бяха казали за чантите с пари, кръвта, черния пясък, скъпоценните камъни, странното насекомо или каквото и да било друго от останалото. Санди не беше попитал защо Франк е отишъл при тях вместо в полицията или защо те са се заели със случай, толкова отдалечен от обичайната им сфера на действие. Едно от нещата, който го правеха незаменим приятел, бе изключителната му тактичност.
Франк нервно заоправя чаршафите и попита:
— Мислите ли, че наистина ми е необходима единична стая?
— Искаш от нас да открием къде ходиш и какво вършиш през нощта, което означава да те наблюдаваме непрекъснато и дискретно — отвърна Джули.
— Единичните стаи са скъпи.
— Можеш да си позволиш далеч по-изискано обслужване — каза Боби.
— Не е ясно дали парите в чантите са мои.
Боби сви рамене.
— Ако не са, ще трябва да си отработиш престоя. Ще смениш бельото на сто-двеста легла, ще изпразниш хиляда подлоги, ще извършиш безплатно няколко мозъчни операции. Може да се окажеш хирург. Знае ли човек? С тази амнезия вероятността да забравиш, че си хирург, по нищо не се отличава от вероятността да забравиш, че си търговец на употребявани коли. Струва си да се опита. Хвани скалпела, разрежи нечия глава, надникни вътре и виж дали нещо ти изглежда познато.
Джули се облегна на таблата на леглото и каза:
— Когато не си в радиологията или на някакви други изследвания, един от хората ни непрекъснато ще бъде с теб и ще те охранява. Тази нощ ще остане Хал.
Хал Яматака вече бе заел позиция на неудобния тапициран стол, предназначен за посетители. Беше се настанил между леглото на Франк и вратата, за да гледа едновременно своя повереник и телевизора. Хал представляваше японска версия на Клинт Карагьозис — нисичък, широк в раменете, солиден, сякаш е бил създаден от зидар, който е знаел как да подреди камъните здраво, без хоросанът между тях да се вижда. Хал предвидливо си беше донесъл роман на Джон Д. Макдоналд. Може по телевизията да няма нищо интересно, а повереникът му да се окаже лош събеседник.
Загледан в измития от дъжда прозорец, Франк прошепна:
— Предполагам, че просто… се страхувам.
— Няма нужда да се страхуваш — увери го Боби. — Хал не е толкова опасен, колкото изглежда. Никога не е убил някого, когото харесва.