— В допълнение към химическото чистене преустройваме къщи и ги продаваме — каза Чин. — Тази е четвъртата. Ще поживеем тук може би някоя и друга година; ще оправим една по една всички стаи, а след това ще продадем къщата и ще приберем печалбата.
— Заради убийствата някои хора не биха се решили да се нанесат тук след семейство Фарис. Но опасността за нас е и една добра възможност — поясни Туонг.
— Когато свършим с къщата, тя няма да бъде само обновена — каза Чин. — Ще бъде пречистена, духовно пречистена. Разбирате ли? Непорочността й ще бъде възстановена. Ние ще сме прогонили злото, което убиецът е довел тук, и ще сме оставили своя собствен духовен отпечатък в тези стаи.
Туонг кимна и добави:
— Това ни доставя истинско удовлетворение.
Боби извади от джоба си подправената шофьорска книжка, хвана я така, че пръстите му да скриват името и адреса, но снимката да се вижда и попита:
— Познавате ли този човек?
— Не — отвърна Туонг и Чин се съгласи.
Когато Боби отново я прибра, Джули каза:
— А имате ли представа как е изглеждал Джордж Фарис?
— Не — отвърна Туонг. — Както ви казах, умрял от рак доста години, преди да избият семейството му.
— Помислих си, че може би сте видели тук негова снимка, преди да бъдат изнесени вещите на семейство Фарис.
— Не. Съжалявам.
— Споменахте, че не сте купили къщата чрез посредник. Свързали сте се направо с наследника, така ли? — попита Боби.
— Да. Другият брат на госпожа Фарис наследи всичко.
— Случайно пазите ли името и адреса му? Мисля, че ще трябва да поговорим с него — каза Боби.
33
Стана време за вечеря. Дерек се събуди. Беше замаян, но и гладен. Облягаше се на Томас, докато вървяха към трапезарията. Нахраниха се добре. Спагети. Кюфтета. Салата. Хубав хляб. Шоколадов кекс. Студено мляко.
Върнаха се в стаята си и включиха телевизора. Дерек отново заспа. По телевизията се случи лоша вечер. Томас въздъхна от отвращение. След около час изключи апарата. Нито едно от предаванията не беше достатъчно умно, та да се гледа. Бяха твърде глупави — безсмислени дори за слабоумен, какъвто според Мери беше той. Навярно олигофрените биха ги харесали. Може би не.
Отиде в банята. Изми си зъбите. После лицето. Не се погледна в огледалото. Не обичаше огледалата, понеже му показваха какъв е.
След като си сложи пижамата, се мушна в леглото и изгаси лампата, въпреки че беше само осем и половина. Обърна се на една страна, подпря глава на двете възглавници и започна да разучава нощното небе, очертало се в рамката на най-близкия прозорец. Никакви звезди. Облаци. Дъжд. Харесваше дъжда. Проливният дъжд приличаше на капак върху нощта и човек нямаше чувството, че може просто да се понесе нанякъде в цялата тази тъмнина и да изчезне.
Томас се вслуша в дъжда. Той шептеше. Плачеше и сълзите му се стичаха по стъклото.
Някъде далече Лошото нещо бе на свобода. Грозни, противни вълни се излъчваха от него по начина, по който се разстилат вълнички в езеро, когато пуснеш камък във водата. Лошото нещо приличаше на голям камък, пуснат в нощта, на нещо, което не принадлежеше на този свят, и почти без усилия Томас усети как причинените от него вълни се разбиват над главата му.
Той се протегна. Почувства го. Тръпнещо нещо. Студено и изпълнено с гняв. Злобно. Искаше да го приближи. Да разбере какво е. Опита се да му телевизионира въпроси: „Какво си ти? Къде си? Какво искаш? Защо ще нараниш Джули?“
Изведнъж Лошото нещо започна да го придърпва като голям магнит. Никога не бе изпитвал подобно усещане. Когато се опитваше да телевизионира мислите си до Боби или Джули, те не го сграбчваха и не го теглеха по начина, по който го правеше това Лошо нещо.
Част от съзнанието му сякаш започна да се размотава като кълбо прежда и свободният му край се понесе през прозореца и нагоре през тъмнината на нощта, и продължи да се носи чак докато откри Лошото нещо. Изведнъж Томас беше много близо до него, твърде близо. То беше навсякъде около него — голямо, грозно и толкова странно, че Томас имаше чувството, че се е потопил в басейн, пълен с лед и ножчета за бръснене. Не знаеше дали е човек, не можеше да види образа му, само го чувстваше. То би могло и да е хубаво отвън, но отвътре беше тръпнещо, черно и противно. Усети, че Лошото нещо яде. Храната беше още жива и се гърчеше. Томас много се уплаши и веднага се опита да се отдръпне, но за миг грозният разум здраво го задържа и той успя да се оттегли само като си представи как конецът-съзнание отново се намотава върху кълбото.
Когато целият конец-съзнание се нави, Томас се отвърна от прозореца и легна по корем. Дишаше наистина бързо. Чуваше думкането на сърцето си.