В устата си имаше вкус, който го караше да се чувства зле. Същият вкус имаше, когато понякога си прехапеше езика — не нарочно, и когато зъболекарят му извадеше някой от зъбите — нарочно. Кръв.
Уплашен и почти болен, той седна в леглото и запали лампата. Извади кърпичка от кутията върху нощното шкафче. Изплю се върху нея и погледна да види дали има кръв. Нямаше. Само слюнка.
Опита отново. Пак нямаше.
Той знаеше какво означава това. Навярно е бил твърде близо до Лошото нещо. Може би даже вътре в него, просто за един бърз поглед. Гадният вкус в устата му беше еднакъв с вкуса, който усещаше Лошото нещо, докато разкъсваше със зъби живата си, гърчеща се храна. Томас нямаше кръв в устата си, имаше само спомен за кръв. Но това беше достатъчно лошо. Този път изобщо не беше като да си прехапеш езика или да ти извадят зъб, понеже този път вкусът, който усещаше, не беше вкусът на неговата собствена кръв.
И въпреки че в стаята беше топло, той започна да трепери и не можа да спре.
Канди кръстосваше каньоните и търсеше плячка. Воден от настойчивата си нужда, измъкваше животни от дупки и гнезда. Тъкмо беше коленичил в калта до огромен дъб и изсмукваше кръвта от разкъсаното гърло на един заек под проливния дъжд, когато усети, че някой слага ръка върху главата му. Захвърли заека, скочи на крака и се обърна. Нямаше никого. Две от най-черните котки на сестрите му се намираха на двадесетина стъпки зад него. Виждаха се само светещите им в мрака очи. Следваха го, откакто бе напуснал къщата. Иначе беше сам.
Продължи да усеща ръката върху главата си още секунда-две, въпреки че всъщност нямаше никаква ръка. След това странното чувство изчезна.
Канди огледа сенките във всички посоки и се заслуша в ромолящия през листата на дъба дъжд.
Накрая сви рамене и приключи със странния епизод. Тласкан от свирепата си нужда, продължи на изток и се заизкачва по склона. На дъното на каньона се бе оформил поток, широк две стъпки и дълбок десет-петнадесет сантиметра — твърде малък, за да попречи на устрема му.
Подгизналите котки го следваха. Той не ги искаше със себе си, но от опит знаеше, че няма да успее да ги прогони.
Невинаги го придружаваха, но решиха ли да вървят по следите му, не можеха да бъдат разубедени.
След като измина стотина метра, той отново падна на колене, протегна ръце и разреши на силата да изригне още веднъж. Трептяща сапфирена светлина се понесе в нощта. Разклатиха се храсти, дървета се полюшнаха и скали се удариха една в друга. По дирите на светлината се разлетяха листа и клонки.
Животните изскочиха от прикритията си и някои се втурнаха право срещу него. Той посегна към един заек, пропусна го, но сграбчи катерица. Тя се опита да го захапе, но Канди я хвана за крака, удари главата й в калната земя и я зашемети.
Вайълет беше в кухнята с Върбина. Седяха върху одеялата с двадесет и три от двадесет и петте си котки.
Части от съзнанието й — и от това на сестра й — бяха в Синдърс и Ламиа, черните котки, чрез които придружаваха брат си. Когато наблюдаваха как Канди сграбчва и разкъсва жертвата си, Синдърс и Ламиа се възбудиха и Вайълет също се възбуди. Цялата се наелектризира.
Дъждовната януарска нощ беше тъмна, осветявана единствено от далечните светлинки на имотите на запад. В цялата тази зловеща пустош най-дивото същество от всички беше Канди — свиреп, силен и безмилостен хищник, промъкващ се бързо и безшумно през скалистите каньони, за да вземе това, което иска и от което се нуждае. Беше толкова силен и подвижен, че сякаш се носеше над каньона, над скали и паднали дънери, покрай бодливи храсти, като че не беше човек от плът и кръв, а игривата лунна сянка на някакво летящо създание, реещо се високо над земята.
Когато сграбчи катерицата и удари главата й в земята, Вайълет раздели на две частта от съзнанието си, която се намираше в Ламиа и Синдърс, и се вмъкна и в нея. Катерицата беше зашеметена от удара. Тя немощно направи опит да се бори, като гледаше Канди с неподправен ужас.
Големите му, силни ръце държаха животното, но Вайълет имаше чувството, че са и върху нея, че се движат по голите й крака, хълбоци, корем и гърди.
Канди пречупи гръбнака на катерицата върху свитото си коляно.
Вайълет потрепери. Върбина изскимтя и се притисна в сестра си.
Крайниците на катерицата увиснаха безжизнено.
С тихо ръмжене Канди захапа гърлото на животното. Проби кожата му и разкъса кръвоносните му съдове.
Вайълет усети топлата кръв да избликва от катерицата, почувства как устата на Канди лакомо се прилепва към раната. И сякаш между тях нямаше никакъв посредник, сякаш устните му здраво се притискаха в нейното гърло и сякаш нейната собствена кръв, кръвта на Вайълет, нахлуваше в устата му. Би искала да се вмъкне в съзнанието на Канди и едновременно да смуче кръв и нейната кръв да бъде изсмуквана, но можеше да се слива само с животни.