Нямаше сили да седи повече. Отпусна се назад върху одеялата, като смътно съзнаваше, че тихо повтаря монотонна молитва:
— Да, да, да, да, да…
Върбина се сви върху сестра си.
Котките се натъркаляха около тях като топки от козина и опашки.
Томас опита отново. В името на Джули. Протегна се към студеното, трептящо съзнание на Лошото нещо. Някъде отдалече Лошото нещо го притегляше към себе си. Остави съзнанието си да се развива като голямо кълбо прежда. То прободе прозореца, стрелна се нагоре в нощта, направи контакт.
Томас телевизионира въпроси: „Какво си ти? Къде си? Какво искаш? Защо ще нараниш Джули?“
Тъкмо когато захвърли мъртвата катерица и се изправи, Канди отново почувства ръката върху главата си. Трепна, обърна се и размаха юмруци към тъмнината.
Зад него нямаше никого. Застанали на повече от двадесет стъпки, двете котки — тъмни петна върху бледата тиня, го наблюдаваха със светещи кехлибарени очи. Всички диви животни бяха избягали надалече. Ако някой натрапник го следеше, то той се криеше в храсталака в каньона или в някоя от нишите по склоновете и със сигурност не беше достатъчно близо, за да може да го докосне.
Но въпреки това Канди продължаваше да усеща ръката. Потърка темето си, почти уверен, че ще намери листа, заболи се в мократа му коса. Нищо.
Обаче натискът на ръката оставаше, даже се увеличаваше и бе толкова осезаем, че той усещаше върху черепа си очертанията на четири пръста, палец и извивка на длан.
„Какво… къде… какво… защо…?“
Думите ехтяха в главата му, но никакъв глас не бе нарушил монотонните звуци на дъжда.
„Какво… къде… какво… защо…?“
Ядосан и объркан, Канди се завъртя в кръг.
В главата му се появи някакво пълзящо усещане, различно от всичко изпитвано дотогава, сякаш нещо пробиваше дупка в мозъка му.
— Кой си ти? — високо попита Канди.
„Какво… къде… какво… защо…?“
— Кой си ти?
Лошото нещо беше човек. Томас вече знаеше това. Грозен отвътре човек плюс още нещо, но все пак поне отчасти човек.
Съзнанието му беше като водовъртеж, по-черно от черното, и бързо теглеше Томас надолу и надолу към дъното и искаше да го погълне жив. Младежът се опита да се отскубне. Да отплува. Не беше лесно. Лошото нещо щеше да го завлече в Лошото място и той никога нямаше да може да се върне. Помисли си, че с него е свършено. Но страхът му от Лошото място, от това, че ще отиде там, където Джули и Боби никога нямаше да го намерят, и където щеше да бъде сам, беше толкова голям, че той най-накрая се изтръгна и се „намота“ обратно в стаята си в „Чиело Виста“.
Плъзна се надолу върху дюшека и дръпна завивката над главата си, така че да не вижда нощта зад прозореца и нищо там, навън, да не го вижда.
34
Уолтър Хавалоу, брат на госпожа Джордж Фарис и наследник на скромното й имущество, живееше в по-богат квартал от семейство Фан, но беше значително по-беден по отношение на любезност и добри обноски. Къщата му във Вила Парк бе построена в стила на късната английска готика. Скосените й прозорци бяха изпълнени със светлина, която се стори на Джули топла и гостоприемна, но домакинът застана на прага и не ги покани вътре, даже след като разучи разрешителното им на частни детективи и й го върна.
— Какво искате?
Хавалоу беше доста висок. Имаше голямо шкембе, оредяваща руса коса и гъст мустак, който бе отчасти рус и отчасти червен. Проницателните му лешникови очи го характеризираха като интелигентен човек, но бяха студени, зорки и пресметливи — очите на счетоводител на мафията.
— Както ви обясних, семейство Фан ни каза, че бихте могли да ни помогнете — продума Джули. — Трябва ни снимка на починалия ви зет Джордж Фарис.
— Защо?
— Ами вече ви казах, че някакъв човек се представя за господин Фарис и че той играе известна роля в случай, по който работим.
— Не може да е моят зет. Той е мъртъв.
— Да, знаем. Но документите за самоличност на самозванеца са доста добри и ще ни бъде от помощ, ако имаме снимка на истинския Джордж Фарис. Съжалявам, че не мога да ви кажа нищо повече. Това би накърнило интересите на клиента ни.
Хавалоу се обърна и хлопна вратата в лицата им.
Боби погледна Джули и рече:
— Мистър Общителност.
Джули отново натисна звънеца.
След миг Хавалоу отвори вратата.
— Какво има?
— Знам, че пристигнахме изневиделица — каза Джули, като се мъчеше да запази добрия тон — и се извинявам за нахлуването, но наистина ни е необходима снимка на…