След няколко минути излязоха от Вила Парк. Боби зави към някакъв супермаркет от веригата „Ралф“ и спря на паркинга пред него. Угаси фаровете и изключи чистачките, но остави мотора да работи, за да им бъде топло.
На паркинга имаше само няколко коли. Локви, големи колкото плувни басейни, отразяваха светлините на магазина.
— И така какво научихме? — започна Боби.
— Че ненавиждаме Уолтър Хавалоу.
— Да, но аз питам какво научихме във връзка със случая. Дали е случайно съвпадение, че Франк използва името на Джордж Фарис и че семейството на Фарис е било избито?
— Не вярвам в случайните съвпадения.
— Аз също, въпреки че всичко е възможно. Но това, което каза на Хавалоу е истина. Едва ли Франк би убил Айрини и всички останали в къщата и после би се разкарвал с документи за самоличност, които имат нещо общо с тях.
Дъждът заваля по-силно и шумно забарабани по тойотата. Гъстата водна завеса почти скри супермаркета.
— Искаш ли да знаеш какво мисля? — попита Боби. — Мисля, че Франк просто е използвал името на Фарис, а преследвачът му някак си е научил за това.
— Мистър Синя светлина ли имаш предвид? Човекът, за когото се предполага, че може да накара колата да се разпадне около теб и по вълшебен начин да склони уличното осветление да угасне.
— Да, него.
— Ако той изобщо съществува.
— Мистър Синя светлина открива, че Франк използва името на Фарис, и отива на адреса, като се надява да го намери там. Но Франк никога не е ходил в къщата. Фалшификаторът на документи е взел адреса и името наслуки. Така че, когато мистър Синя светлина не намира Франк, убива всички в къщата, понеже смята, че те го лъжат и укриват Франк, или може би просто от ярост.
— Той би знаел как да се справи с Хавалоу.
— Значи смяташ, че съм прав, че надушвам нещо, така ли?
Тя се замисли, сетне промълви:
— Може би.
Боби се ухили.
— Не е ли забавно да си детектив?
— Забавно ли? — невярващо възкликна тя.
— Е, исках да кажа интересно.
— Боже мой, та ние представяме или човек, който е убил четирима души, или човек, преследван от брутален убиец, и намираш това за забавно?
— Е, не е толкова приятно като секса, но със сигурност е по-забавно от боулинга.
— Боби, понякога ме докарваш до лудост, но въпреки това те обичам.
Той хвана ръката й.
— Продължим ли с разследването, да бъда проклет, ако не се забавлявам колкото мога. Но с радост бих го зарязал в минутата, в която поискаш.
— Защо? Заради лошия си сън ли? Заради Лошото нещо? — Поклати глава. — Не. Позволим ли на един лош сън да ни изплаши, съвсем скоро всичко ще започне да ни плаши. Ще загубим увереността си, а човек не би могъл да върши подобна работа, ако не е уверен.
Даже на бледите отблясъци от светлинките на предното табло, тя виждаше тревогата в очите му.
Накрая Боби сви рамене.
— Да, знаех си, че това ще кажеш, затуй давай да приключваме възможно най-бързо. Според другата му шофьорска книжка, той е Джеймс Роман и живее в Ел Торо.
— Вече е почти осем и половина.
— Можем да стигнем там и да намерим къщата за около четиридесет и пет минути. Няма да бъде прекалено късно.
— Добре.
Вместо да включи на скорост, той наклони облегалката на седалката си и свали подплатеното си яке.
— Отключи сандъчето и извади пистолета ми. Отсега нататък няма да се разделям с него.
Всеки от тях притежаваше разрешително да носи оръжие. Джули съблече собственото си яке, след което измъкна два кобура изпод седалката си и извади два револвера от сандъчето: „Смит енд Уесън“ Чийфс Спешълс, 38-калиброви, със скъсени дула — надеждно и компактно оръжие, което може да се носи под обикновеното облекло.
Къщата я нямаше. Ако някой на име Джеймс Роман бе живял тук, вече си имаше ново жилище. В средата на парцела тъмнееше гола бетонна плоча, заобиколена от трева, шубраци и няколко дървета, сякаш постройката е била отнесена нанякъде от летящи хора.
Боби паркира на улицата и те слязоха от тойотата, за да огледат имота отблизо. Уличната лампа хвърляше достатъчно светлина, за да се види, че поляната е отъпкана, набраздена от автомобилни гуми и гола на места. Освен това бе осеяна с трески, белезникави парчета гипс, остатъци от тухли и изпочупени стъкла, които мътно проблясваха.
Най-добро указание за съдбата на къщата можеше да се получи от състоянието на дърветата и храстите. Онези от тях, които се намираха най-близо до плочата, бяха или изсъхнали, или съвсем окаяни, и отблизо изглеждаха обгорени. Най-близкото дърво беше без листа и в мократа януарска нощ вкочанените му черни клони навяваха някакви анахронични мисли за Хелоуин.