— След малко ще проверя как работи инсталацията ти!
„Имам отчаяна нужда от първокласен електротехник. Но първо ми разкажи за новия клиент.“
Навън изтрещя гръмотевица и разтърси нощта. Внезапен повей на вятър запрати дъжда към прозореца. На фона на звуците от бурята топлата и напоена с аромати кухня му се стори още по-уютна. Клинт въздъхна от задоволство, но изведнъж усети остра тъга. Осъзна, че чувството, породило се в него при звуците на гръмотевицата и дъжда, е особено удоволствие, което Фелина никога не би могла да изпита или да сподели с него.
Извади от джоба на панталоните си един от червените скъпоценни камъни, донесени от Франк Полард в кантората им.
— Взех го назаем, понеже исках да ти го покажа. Човекът имаше пълен буркан от тях.
Тя стисна камъка с размер на гроздово зърно между палеца и показалеца си и го вдигна срещу светлината. С пръстите на свободната си ръка направи знак:
„Прекрасен е.“ — Остави го до купичката върху бялата пластмасова повърхност на кухненската маса. — „Много ли е ценен?“
— Още не знаем. Утре ще попитаме специалист.
„Струва ми се, че е ценен. Провери дали в джоба ти няма дупка, преди да го върнеш в кантората. Имам чувството, че ще трябва да работиш дълго време, за да го платиш, ако го загубиш.“
Камъкът поемаше светлината от кухненската лампа, препращаше я от призма на призма и я отразяваше, като обагряше лицето на Фелина с ярки карминени петна. Тя изглеждаше като напръскана с кръв.
Странно предчувствие връхлетя Клинт.
„Защо се намръщи?“
Той не знаеше какво да отвърне. Безпокойството му бе необяснимо. Студени тръпки се понесоха от кръста към врата му, сякаш някой бързо редеше домино от лед върху гърба му. Протегна се и премести камъка на няколко сантиметра, така че кървавочервените му отражения да падат на стената зад Фелина, вместо върху лицето й.
36
Към един и половина през нощта Хал Яматака бе изцяло погълнат от романа на Джон Макдоналд „Последният останал“. Единственият стол в стаята не беше най-удобното място на света, антисептичната болнична миризма го изнервяше, пък и лютивата вечеря още му пареше в устата, но книгата беше толкова завладяваща, че накрая той забрави всички дребни неудобства.
Дори за малко забрави Франк Полард, докато не чу кратко просъскване, сякаш отнякъде излизаше въздух под налягане, и усети внезапно течение. Вдигна очи от книгата, като очакваше да види как Полард се е изправил в леглото или се мъчи да стане, но него го нямаше.
Сепнат, Хал скочи и изпусна романа.
Леглото беше празно. Полард бе прекарал в него цялата вечер, през последния час бе заспал, а сега беше изчезнал. Стаята не беше ярко осветена, защото флуоресцентните лампи зад леглото бяха угасени, но сенките от нощната лампа не бяха достатъчно плътни, за да скрият някого. Чаршафите бяха изпънати върху дюшека и пъхнати под предпазните решетки, сякаш Франк Полард се бе изпарил като статуя от сух лед.
Хал беше сигурен, че е невъзможно да не е чул как Полард сваля решетката, измъква се от леглото и пак я вдига. Със сигурност би усетил и как се опитва да я прескочи.
Прозорецът беше затворен. По стъклото се стичаше дъждът, от светлините от стаята струите хвърляха сребристи отблясъци. Стаята се намираше на шестия етаж и Полард не би могъл да избяга през прозореца. Все пак Хал провери и забеляза, че е не само добре затворен, ами и залостен.
Надникна през вратата на съседната баня и извика: „Франк?“ Не получи никакъв отговор и влезе. Банята беше празна.
Тесният шкаф оставаше единственото възможно скривалище. Хал го отвори и намери две закачалки, където висяха дрехите, с които Полард бе постъпил в болницата. Обувките му също бяха там, в тях бяха пъхнати грижливо навитите чорапи.
— Не може да е минал покрай мен и да е излязъл в коридора — каза Хал, сякаш изречено на глас, заклинанието щеше да се сбъдне.
Дръпна тежката врата и хукна по коридора. Нямаше никого и в двете посоки.
Сви наляво, забърза към аварийния изход в края на коридора и отвори вратата. Застанал на площадката на шестия етаж, той се ослуша за стъпки отгоре или отдолу, не долови никакъв шум, надникна над железния парапет, първо към долните етажи, после вдигна очи в обратната посока. Беше сам.
Върна се по същия път обратно към стаята на Полард и хвърли поглед към празното легло. Все още не вярваше на очите си, излезе пак в коридора, на завоя сви този път надясно и стигна до сестринската стая със стъклените стени.
Нито една от петте сестри в нощната смяна не бе виждала Франк наоколо. Понеже асансьорите бяха точно срещу сестринската стая, където Полард би стоял пред очите на дежурните, явно той не беше напуснал болницата оттук.