— Мислех си, че го наблюдавате — отбеляза Грейс Фулъм, побелялата старша сестра в нощната смяна на шестия етаж. Набитото й тяло, невъзмутимостта и белязаното от грижи, но добро лице биха я превърнали в идеална изпълнителка на главната женска роля, ако в Холивуд им хрумнеше да снимат нови версии на филмите за старата Ани или за мама и татко Кетъл. — Нали това ви беше работата?
— Не съм излизал от стаята, но…
— Как тогава се е промъкнал покрай вас?
— Не зная — призна Хал натъжен. — Важното е… той страда от частична амнезия, малко е объркан. Може да се запъти Бог знае накъде, след като излезе от болницата. Нямам представа как се е промъкнал покрай мен, но трябва да го намерим.
Госпожа Фулъм и една по-млада сестра на име Джанет Сото се заловиха бързо и тихо да проверяват всички стаи в коридора.
Хал тръгна със сестра Фулъм. Докато проверяваха стая 604, където двама възрастни мъже лекичко похъркваха, дочу странна, едва доловима музика. Обърна се, за да потърси източника, но звуците заглъхнаха.
Дори и да беше чула музиката, сестра Фулъм не каза нищо. Малко по-късно в следващата стая, 606, звуците долетяха отново, малко по-отчетливо, и тогава тя прошепна:
— Какво пък е това?
Хал смяташе, че е флейта. Невидимият флейтист не изпълняваше определена мелодия и въпреки всичко звуците бяха призрачни.
Двамата излязоха в коридора, когато музиката пак спря и се появи течение.
— Някой е оставил отворен прозорец… или врата на стълбището — тихо отбеляза сестрата.
— Не съм аз — увери я Хал.
Джанет Сото се показа от отсрещната стая точно когато течението рязко спря. Тя се намръщи, сви рамене, после се отправи към следващата стая от нейната страна.
Флейтата тихичко ромолеше. Пак се появи течението, по-силно отпреди. На Хал му се стори, че през острата болнична миризма долавя лек дъх на пушек.
Остави Грейс Фулъм да продължи претърсването и забърза към далечния край на коридора. Смяташе да провери, да не би да е забравил отворена вратата пред стълбите към аварийния изход.
С крайчеца на окото забеляза, че вратата на стаята на Полард се притваря и разбра, че течението сигурно идва оттам. Блъсна я, преди да се е затворила докрай и видя Франк, седнал на леглото с объркан и уплашен вид.
Течението и звукът от флейтата бяха изчезнали, цареше спокойствие и тишина.
— Къде беше? — попита Хал и се приближи към леглото.
— Светулки — каза Полард, очевидно замаян. Косата му стърчеше разбъркана, кръглото му лице беше пребледняло.
— Светулки ли?
— Светулки по време на буря — повтори Полард.
После изчезна. В един момент седеше на леглото, истински, от плът и кръв както всеки друг човек, в следващия пропадна вдън земя — необяснимо и рязко като призрак, който напуска обиталището си. Изчезването му бе придружено от кратко просъскване, сякаш издишаше спукана гума.
Хал се олюля като че някой го беше ударил. За миг сърцето му замря, изненадата го парализира.
На прага се появи сестра Фулъм.
— Няма и помен от него в стаите по този коридор. Сигурно е отишъл на друг етаж… как мислите?
— Мм…
— Преди да проверим останалите стаи на етажа, май е по-добре да се обадя на охраната да претърси цялата болница. Господин Яматака?
Хал я погледна, после се извърна пак към празното легло.
— Мм… да. Да, идеята е добра. Може да отиде… Бог знае къде.
Сестра Фулъм забърза нанякъде.
С омекнали крака Хал се приближи до вратата, затвори я, облегна се на нея и се загледа в отсрещното легло. След малко се обади:
— Тук ли си, Франк?
Не получи отговор. Пък и не очакваше да получи. Франк Полард не беше станал невидим — кой знае как беше отишъл някъде.
Без да е сигурен дали е по-скоро уплашен, отколкото слисан от видяното, Хал колебливо прекоси стаята и стигна до леглото. Предпазливо докосна решетката от неръждаема стомана, сякаш мислеше, че изчезването на Полард е свързано с някаква стихия, оставила смъртоносна следа зад себе си. Но под пръстите му не изпращяха искри — металът беше хладен и гладък.
Хал зачака. Чудеше се след колко време Полард ще се появи отново, чудеше се дали да се обади на Боби или да почака, докато Полард се материализира, чудеше се дали изобщо ще се материализира отново или ще изчезне завинаги. За пръв път, откакто се помнеше, Хал Яматака изпадна в нерешителност — обикновено мисълта му течеше светкавично, действаше бързо, но никога досега не се беше сблъсквал със свръхестественото.
Беше му ясно само едно — не бива да допусне Фулъм, Сото или някой друг от болницата да узнае какво точно се е случило. Полард бе забъркан в толкова странно явление, че приказките за него бързо щяха да плъзнат от болницата към вестниците. Една от главните цели на „Дакота & Дакота“ беше неизменно да се пази тайната на клиента, а в този случай това беше по-наложително отвсякога. Боби и Джули бяха споменали, че някой преследва Полард, очевидно с намерение да приложи насилие — ето защо опазването на тайната от вестниците можеше да се окаже съдбоносно за оцеляването на клиента.