Детективът пристъпи към леглото, протегна ръка…
… и Полард изчезна, вече не просто със съскащ звук, а с писък и рязко изпращяване на огънат метал. Решетката от неръждаема стомана, в която се бе вкопчил, се откъсна от леглото и изчезна заедно с него.
Хал Яматака смаяно разгледа пантите на подвижната решетка. Бяха усукани и прегънати, като че бяха от картон. Някаква невероятно могъща сила бе изтръгнала Полард от стаята заедно с над половинсантиметрова стоманена пръчка.
Загледан в протегнатата си ръка, Хал се чудеше какво ли щеше да му се случи, ако беше хванал Полард. Щеше ли да изчезне заедно с него? И къде? Не на някое приятно място — това беше сигурно.
Или може би само част от него щеше да изчезне с Полард. Може би щеше да бъде разкъсан, също както рамката на леглото. Може би ръката му щеше да бъде изтръгната от рамото с почти същото остро изпукване, с което беше откъсната стоманата, може би щеше да се гърчи от болка и от разкъсаните му вени да шурти кръв.
Дръпна ръката си, сякаш се боеше, че Полард може изведнъж да се върне и да го грабне.
Когато заобикаляше леглото, за да стигне до телефона, изпитваше усещането, че краката му се подкосяват. Ръцете му така трепереха, че едва не изпусна слушалката и с мъка набра домашния номер на Дакота.
37
Боби и Джули тръгнаха за болницата в три без петнадесет. Нощта им се стори по-мрачна от обикновено — уличните лампи и осветените витрини не успяваха да разпръснат тъмнината. Дъждовните струи шибаха толкова яростно, че сякаш отскачаха от асфалта като отломъци от разбит свод, останал невидим в мрака.
Шофираше Джули, защото Боби още не се беше разсънил. Клепачите му тежаха, непрекъснато се прозяваше, мислите му се блъскаха безредно. Бяха си легнали само три часа преди Хал Яматака да ги събуди. Ако се наложеше, Джули можеше да мине с толкова малко сън, но на Боби му трябваха поне шест, за предпочитане осем часа в леглото, за да работи нормално.
Това беше едно дребно различие между тях, без особено значение. Но поради няколко подобни дребни различия Боби подозираше, че като цяло Джули е по-издръжлива от него, макар на канадска борба да успяваше да свали ръката й безотказно всеки път.
Той сподавено се изсмя.
— Какво има? — попита Джули.
Натисна спирачките, защото светофарът даде на червено. Кървавото му отражение се изкривяваше от черната огледална повърхност на измокрената от дъжда улица.
— Трябва да съм луд да си признавам превъзходството ти, но си мислех, че в известен смисъл си по-жилава от мен.
— Не правиш никакво откритие — отвърна тя. — Винаги съм знаела, че съм по-издръжлива.
— А, така ли? На канадска борба винаги те побеждавам.
— Колко жалко — поклати глава тя. — Наистина ли си въобразяваш, че ако побеждаваш по-малкия, и то жена, ти си мъжко момче?
— Мога да победя и куп жени, които са по-големи от мен — увери я Боби. — И ако са достатъчно стари, мога да се справя с по три-четири наведнъж. Всъщност, ако ми пратиш половин дузина едри баби, ще ги отупам, дори едната ми ръка да е вързана отзад!
Светофарът светна зелено и Джули подкара колата.
— Ама става дума за едри женища — продължи Боби. — Не крехки стари дами. Едри, дебели, яки бабета, по шест наведнъж.
— Страхотно.
— Така де. Въпреки че някой крик ще ми свърши работа.
Джули се засмя, Боби се ухили широко. Но и двамата не можеха да забравят накъде и защо са се запътили, усмивките им скоро отстъпиха на намръщено изражение. Продължиха по-нататък, без да говорят. Бученето на чистачките разсъни Боби, вместо да го приспи, както можеше да се очаква.
Накрая Джули се обади:
— Вярваш ли, че Франк наистина е изчезнал пред очите на Хал, както той твърди?
— Не съм чувал Хал да лъже или да изпада в истерия.
— И аз.
На следващия ъгъл Джули зави наляво. На няколко пресечки направо, зад издутите завеси на дъжда, светлините на болницата трептяха и пулсираха като разтопени — приличаха на мамещ призрачен оазис сред маранята над пясъците в пустинята.
Когато двамата влязоха в стаята, Хал стоеше при долния край на леглото почти скрит зад завесата. Имаше вид на човек, който не само е видял призрак, но и го е прегърнал и целунал по студените, влажни и разлагащи се устни.
— Слава Богу, дойдохте! — Той плъзна поглед покрай тях, за да провери коридора. — Старшата сестра иска да повикам ченгетата и да съобщя за изчезнал пациент…
— Оправихме се — успокои го Боби. — Доктор Фрийборн говори с нея по телефона и подписахме декларация за доброволно напускане на болницата.