— Флейтата! — възкликна Хал и скочи от стола като пуканка в нагорещен тиган.
По същото време в стаята задуха студен вятър без ясно определен източник.
Джули се изправи и прошепна:
— Боби!
Разтърси го за рамото и съпругът й се събуди тъкмо когато немелодичната музика заглъхна и въздухът застина съвършено неподвижен.
Боби разтърка очи с длани и се прозина.
— Какво става?
Още не беше се доизказал, когато призрачната музика долетя отново, все още тиха, но по-отчетлива отпреди. По-скоро не беше музика, само шум. И Хал се оказа прав: като се вслушаш внимателно, разбираш, че не е флейта.
Джули пристъпи към леглото.
Хал бе напуснал позицията си до вратата. Постави ръка на рамото й, за да я спре.
— Внимавай!
Франк им беше разказал, че е чул звуци на флейта три или може би четири пъти и също толкова раздвижвания на въздуха преди господин Синя светлина да се появи по следите му онази нощ в Анахайм, а Хал също бе забелязал, че всяко от появяванията на Франк е предшествано от три епизода. Но очевидно съпътстващите явления не се подчиняваха на неизменен модел, защото след второто изсвирване на нехармонични ноти, които идваха сякаш от небитието, въздухът над леглото се раздвижи като че на течението бяха хвърлени шепи избледнели, зацапани пайети. Изведнъж върху смачканите чаршафи се появи и запримига Франк Полард.
Джули наостри уши.
— Божичко! — изпъшка Боби. Тя очакваше да чуе тъкмо това от устата му, но не беше в състояние да продума.
Задъхан, Франк Полард седна в леглото. Беше блед като платно. Около подпухналите му очи кожата изглеждаше охлузена. По лицето му бяха избили капчици кисела пот, които се стичаха в наболата брада.
Държеше калъфка за възглавница, напълнена до половината с нещо. Краят беше усукан и завързан с връв. Франк я пусна и с глухо тупване тя падна до леглото от страната, където липсваше решетката.
Когато заговори, гласът му беше прегракнал и необичаен.
— Къде съм?
— В болницата, Франк — отвърна Боби. — Няма страшно. Сега си където трябва.
— В болницата… — повтори Франк, сякаш не беше чувал думата, радваше й се и я произнасяше за пръв път. Огледа се, очевидно объркан — все още не разбираше къде се намира.
— Не позволявай да се изплъзна…
Изчезна по средата на изречението. Кратко изсъскване съпроводи рязкото му потъване вдън земя — като че въздухът в стаята излиташе през процеп в повърхността на заобикалящата действителност.
— По дяволите! — изруга Джули.
— Къде е пижамата му? — попита Хал.
— Какво?
— Беше с обувки, панталони в защитен цвят, риза и пуловер — обясни Хал, — а последния път, когато го видях, преди няколко часа, още беше облечен с пижама.
В другия край на стаята някой понечи да отвори вратата, но се блъсна в празния стол на Хал. През отвора подаде глава сестра Фулъм. Погледна стола, после вдигна очи към Хал и Джули, сетне към Боби, който приближи до леглото, за да надникне през раменете на помощниците си зад полуспуснатата завеса.
Изненадата им от изчезването на Франк сигурно беше зле прикрита, защото жената се намръщи и попита:
— Какво става тук?
Джули бързо прекоси стаята, докато сестра Фулъм отместваше стола и отваряше вратата докрай.
— Всичко е наред. Просто говорихме по телефона с нашия човек, който ръководи преследването. Каза ни, че са намерили свидетел, който е забелязал господин Полард тази вечер. Знаем накъде се е запътил, трябва ни само време да го намерим.
— Не очаквахме да се задържите толкова — намръщено отбеляза Фулъм, като гледаше към Джули и завесата около леглото.
Дори през тежката врата не беше изключено да е чула тихото свирене на флейта, която всъщност не беше флейта.
— Ами — заекна Джули, — оттук най-лесно можем да координираме търсенето.
Изправи се близо до вратата, празният стол на Хал стоеше между нея и сестрата, за да й попречи деликатно, ако реши да влезе. Фулъм можеше да надникне зад завесата и да забележи липсата на решетката, черния пясък върху леглото и калъфката, пълна с Бог знае какво. Щеше да е трудно да се измислят убедителни отговори на нейните въпроси, пък и ако сестрата се задържеше прекалено дълго в стаята, можеше да присъства при връщането на Франк.
— Сигурна съм, че не сме притеснили останалите пациенти. Много внимавахме да пазим тишина — каза Джули.
— О, разбира се — увери я сестра Фулъм, — не сте събудили никого. Само се питахме не искате ли кафе за ободряване.
— Аха — Джули се обърна да погледне Хал и Боби. — Кафе?
— Не — отказаха двамата едновременно. После един през друг добавиха: „Не, благодаря“ и „Много сте любезна“.