Виждаше любимото му лице — весели сини очи, вирнат нос, осеян с лунички, сочна уста — обградено с гъста медноруса коса, разрошена (почти винаги) като на току-що събудило се момченце. Искаше й се да му натрие вирнатия нос, за да се насълзят сините му очи и да му покаже колко я ядосват съветите му да захвърли всичко и да побегне.
Джули наблюдаваше зад „Декодин“, в далечния край на служебния паркинг, в дълбоките сенки на масивно лаврово дърво. Щом Боби даде сигнал за опасност, тя включи двигателя на тойотата. Когато в слушалките чу изстрелите, вече беше включила на скорост, освободила ръчната спирачка, включила фаровете и натиснала педала на газта до дупка.
Отначало държеше слушалките на главата, викаше Боби, мъчеше се да изтръгне отговор, но от другата страна долитаха само проклятия. После устройството заглъхна. Джули вече не чуваше нищо, затова свали слушалките и ги захвърли на задната седалка.
Захвърляй всичко и бягай! Как ли пък не!
Когато стигна края на последната редица на паркинга, тя отпусна газта и едновременно натисна спирачките с левия крак. Малката кола направи елегантен завой към алеята около голямата сграда. Джули завъртя волана, после пак даде газ още преди задната част да е спряла да се тресе. Гумите изсвириха, двигателят застена и с жалното тракане и виене на метал, колата се понесе напред.
Стреляха срещу Боби, а Боби сигурно дори не можеше да отвърне на стрелбата, защото беше небрежен към носенето на оръжие при всяка задача. Въоръжаваше се само когато смяташе, че работата ще бъде свързана с насилие. Поръчката за „Декодин“ изглеждаше достатъчно мирна. Понякога промишленият шпионаж загрубяваше, но в този случай лошият бе Том Размъсън: отвеян компютърен специалист и алчен мръсник, умен като куче, което чете Шекспир, с установена компютърна кражба, но ръцете му не бяха изцапани с кръв. Размъсън беше компютърният еквивалент на хрисим чиновник, който тайно бърка в касата — или поне така изглеждаше.
Но Джули носеше оръжие при всяка задача. Боби беше оптимистът, тя — песимистът. Боби очакваше от хората да действат според интересите си и да реагират разумно, докато Джули не изключваше всеки привидно нормален човек да бъде всъщност прикрит психопат. В дъното на жабката с метална скоба бе прикрепен Магнум 357 на „Смит и Уесън“. На празната предна седалка лежеше автомат Узи и два резервни пълнителя с по тридесет патрона. От чутото през слушалките, преди да заглъхнат окончателно, Джули разбра, че автоматът ще й влезе в работа.
Тойотата буквално прелетя покрай „Декодин“. Джули рязко обърна наляво по Майкълсън Драйв. Едва не застана на две колела, за малко да изгуби контрол, но овладя положението. Пред нея доджът на Боби беше паркиран до тротоара пред сградата. На улицата с широко отворени врати беше спряла още една кола, тъмносин Форд.
Двама мъже, които очевидно бяха слезли от форда, стояха на четири-пет метра от доджа и го правеха на решето с автоматично оръжие. Стреляха с такава ярост, сякаш не преследваха човека в колата, а имаха особени лични сметки за разчистване със самата кола. Двамата спряха стрелбата, обърнаха се към тойотата, когато тя се появи по алеята към Майкълсън и припряно смениха пълнителите.
В идеалния случай Джули щеше да измине стотината метра, които я деляха от двамата мъже, да спре тойотата встрани на улицата, да се измъкне, да използва колата като прикритие, да продупчи с куршуми гумите на техния форд и да ги задържи, докато пристигне полицията. Но тя нямаше време за всичко това. Двамата вече се прицелваха.
Джули бе изнервена от безлюдните нощни улици в центъра на гъсто населения Ориндж: никакви коли, само жълтата като урина светлина на уличните лампи. В квартала имаше само банки и административни сгради. Нямаше жилища, нямаше ресторанти или барове поне на няколко пресечки. Така би изглеждал един град на луната или видение за края на света, пометен от апокалиптична болест, само с неколцина оцелели.
Джули нямаше време да се справи с двамата нападатели и не би могла да разчита на помощ отникъде. Затова се налагаше да направи онова, което те най-малко очакваха: да изиграе ролята на камикадзе, да използва колата като оръжие.
Щом изцяло овладя тойотата, натисна газта докрай и се стрелна право към двамата мръсници. Те откриха огън, но тя вече се бе смъкнала надолу по седалката и малко встрани. Мъчеше се да скрие глава под таблото и въпреки това да не изпусне кормилото. Куршумите се блъскаха в колата и отскачаха. Предното стъкло се пръсна. Миг по-късно Джули удари единия от бандитите толкова силно, че от сблъсъка главата й се удари във волана. Нарани челото си, зъбите й изтракаха, челюстта я заболя, но въпреки болките, дочу как тялото отхвърча от предната броня и пада върху капака.