Джули съобщи на Лий Чен датите на убийствата на Фарис и Роман и подробностите около тях.
— Смятаме, че убиецът е един и същ. Не зная какво е истинското му име, затова го наричам мистър Синя светлина. Като имаме предвид жестокостта на престъпленията, можем да предположим, че е масов убиец с многобройни жертви. Ако се окажем на прав път, ще излезе, че или убийствата са извършени на най-различни места, или мистър Синя светлина умело прикрива следите си и затова журналистите не откриват връзка между жертвите.
— В противен случай — прекъсна я Франк, — щяха да пишат за сензацията на първите си страници. Особено ако убиецът редовно изпохапва жертвите си.
— Но тъй като повечето полицейски участъци поддържат връзка с компютърни мрежи — продължи Джули, — вероятно са успели да намерят еднаква следа в различните щати, дано да са проявили повече проницателност от пресата. Не е изключено да се водят едно-две разследвания без много шум, с участието на местните, щатските и федералните власти. Трябва да узнаем дали полицията В Калифорния — или ФБР в национален мащаб — водят следствие срещу мистър Синя светлина и дали са научили нещичко за него, колкото и незначително да изглежда на пръв поглед.
Лий се усмихна. На фона на бронзовия тен зъбите му проблеснаха като излъскана слонова кост.
— Това означава да вляза в засекретените файлове на техните компютри. Ще трябва да преодолявам предпазните мерки една след друга, докато стигна чак до ФБР.
— Трудно ли е?
— Много. Но не мога да кажа, че съм неопитен — Лий подръпна ръкавите на сакото нагоре, стегна пръстите на ръцете и се обърна към клавиатурата на компютъра както пианист се подготвя да изпълни Моцартов концерт. После се замисли и пак погледна Джули.
— Ще прониквам в системите им по заобиколен път, за да не могат да ме проследят. Няма да повреждам данни или да застрашавам националната сигурност, затова вероятно няма да ме забележат. Но ако някой усети, че си пъхам носа, където не ми е работа, и ме проследи, могат да ти отнемат разрешителното за работа.
— Ще се пожертвам, ще поема вината. Боби ще си запази разрешителното, така че кантората ще продължи да работи. Колко време ти трябва?
— Четири-пет часа, може би повече, много повече. Някой ще ми донесе ли обяд? Предпочитам да работя, без да прекъсвам.
— Разбира се. Какво искаш?
— Голям хамбургер, двойна порция пържени картофи и ванилов шейк.
Джули се намръщи.
— Как е възможно такъв голям технически специалист да не е чувал за опасността от холестерина?
— Чувал съм. Не ми пука. Ако в действителност не умираме, холестеринът не може да ме убие. Само ще ме пренесе в друг живот малко по-рано.
43
Арчър Ван Корвер вдигна щорите „Леволор“ и надникна през бронираното стъкло на входната врата на своя магазин в Нюпорт Бийч. Присви очи подозрително при вида на Боби и Клинт, въпреки че ги познаваше и ги очакваше. Най-накрая отключи вратата и ги пусна да влязат.
Ван Корвер беше около петдесет и пет годишен, но влагаше много време и пари в поддържането на младежки вид. За да измами неумолимия ход на времето, се бе подлагал на излющване на кожата, опъване на бръчките и изсмукване на мазнините. За да подобри даденото от природата, беше оперирал носа, бузите и брадичката. Носеше толкова изкусно направена перука на темето, че тя спокойно би могла да мине за собствената му боядисана в черно коса, но самият той бе развалил илюзията с прекалено лъскава, неестествено бухнала коса. В плувен басейн перуката му би наподобявала издигащ се купол на подводница.
След като пак залости с двете резета, той се обърна към Боби.
— Никога не работя сутрин. Приемам само следобед.
— Много сме признателни за изключението — увери го младият мъж.
Домакинът въздъхна превзето.
— Е, и какво има?
— Имам един камък, който ви моля да оцените.
Ван Корвер присви очи, лицето, му стана още по-неприятно, защото и без това очичките му бяха като тесни процепи. Преди трийсет години носеше името Джим Боб Сплинър и когато присвиваше очи, съвсем оправдаваше фамилията с асоциациите за сплин и други неприятни усещания, но тогава реши да се нарече със съвсем различното Ван Корвер.
— Оценка ли? Само това ли искате?
Поведе ги през малкото, но луксозно помещение за клиенти — ръчно обработен гипсов таван, бледи текстилни тапети, безукорно чист дъбов паркет, килим от „Патерсън, Флин & Мартин“ в различни оттенъци на прасковено, светлосиньо и бежово, модерно бяло канапе с фино обработени масички от чепато дърво от двете страни, четири елегантни плетени стола около кръгла маса с дебел стъклен плот, който можеше да издържи удар дори от парен чук.