Отляво стоеше изложбена витринка. Ван Корвер работеше само по поръчка. Неговите бижута бяха уникални модели, предназначени за свръхбогаташите без никакъв вкус, които смятаха за подходящо да носят колиета за стотици хиляди долари на благотворителни обеди и не схващаха цялата ирония на положението.
Задната стена беше огледална и Ван Корвер се гледаше с видимо удоволствие, докато прекосяваха помещението. Не откъсна очи от огледалото чак до момента, когато минаха през вратата в работния му кабинет.
Боби се зачуди дали бижутерът понякога не се омайва дотолкова от собствения си образ, че, да се блъсне в огледалото. Джим Боб Ван Корвер никак не му допадаше, но познанията на този самовлюбен тип за скъпоценните камъни и бижутата често пъти се оказваха полезни. Преди години, когато кантората за разследвания „Дакота & Дакота“ беше просто „Дакота“, без свързващия знак и повторението (не биваше да говори така пред Джули, която щеше да оцени остроумието, но щеше да го изяде заради подтекста на думата „повторение“), Боби бе помогнал на Ван Корвер да си върне цяло състояние от необработени диаманти, откраднати от негова любовница. Старият Джим Боб си искаше скъпоценностите, но не желаеше жената да попадне в затвора, затова се обърна към Боби, не към полицията. Това беше единствената слабост, която Боби бе забелязал у Ван Корвер, но с годините сигурно и в това отношение бижутерът се бе променил.
Младият мъж извади от джоба си един от червените камъни с размер на стъклено топче. Видя как очите на бижутера се разширяват.
Клинт застана от едната страна, а Боби отзад, докато Ван Корвер се настани на високо столче зад работния тезгях и заразглежда необработения камък с лупа. После го постави под микроскоп и го провери още по-щателно.
— Е и? — обади се Боби.
Бижутерът не отговори. Изправи се, бутна ги встрани и седна на друг стол в края на тезгяха. Там премери камъка на везна, после на още една, за да провери дали специфичното му тегло отговаря на това на някой от известните скъпоценни камъни.
Накрая придърпа трети стол, пред който имаше менгеме. От едно чекмедже извади кутия за бижута. Върху синьото кадифе лежаха три големи шлифовани камъка.
— Фалшиви диаманти — обясни Ван Корвер.
— Струват ми се съвсем наред — сви рамене Боби.
— Имат прекалено много дефекти.
Бижутерът взе единият и го намести в менгемето, като здраво го стегна. Пое червената красота с малки клещи и с един от острите ръбове натисна силно върху полираната повърхност на диаманта в менгемето. После остави клещите и червения камък настрани, взе лупа, наведе се и започна да разглежда диаманта, сетне обяви:
— Леко одраскване. Диамантът може да реже диамант. — Взе червения камък между палеца и показалеца и се загледа в него с явно възхищение… и алчност.
— Откъде се сдобихте с това?
— Не мога да ви кажа — отвърна Боби. — Значи е само червен диамант?
— Само ли? Червеният диамант е сигурно най-редкият скъпоценен камък на света. Дайте ми го да го продам. Имам клиенти, които ще платят каквото поискам, за да го монтират на колие или медальон. За пръстен ще е прекалено голям дори след шлифоването. Огромен е!
— Колко струва? — заинтересува се Клинт.
— Не мога да кажа преди шлифоването. Но цената е милиони, със сигурност.
— Милиони ли? — усъмни се Боби. — Вярно, голям е, ама не чак толкова.
Ван Корвер с мъка откъсна поглед от камъка и погледна младия детектив.
— Не разбирате. Засега в света са известни само седем червени диаманта. Този е осмият. А след обработката и шлифоването ще бъде един от двата най-големи. Най-точно е да се каже, че е безценен.
Вън от магазинчето на Арчър Ван Корвер по тихоокеанската магистрала профучаваха коли, полуделите слънчеви лъчи проблясваха в никелираните им повърхности и стъклата като в дискотека. Кой можеше да повярва, че невъзмутимото спокойствие на пристанището Нюпорт и прекрасните яхти се намира точно зад сградите на ъгъла. Във внезапен прилив на просветление Боби осъзна, че целият му живот (и може би животът на почти всички останали) е тъкмо като улицата в този миг: глъчка, шум, блясък и движение, отчаян порив да се откъснеш от стадото, да постигнеш нещо и да се извисиш над трескавия водовъртеж, за да намериш кътче за размисъл и успокоение — а през цялото време спокойствието е само на няколко крачки, зад ъгъла, на един хвърлей.
Тази мисъл усили досега смътното усещане, че случаят Полард е като капан — или по-точно като колело, в което се върти катеричка: колкото по-бързо бяга, толкова по-шеметно се върти колелото. Боби остана няколко секунди до отворената врата на колата — чувстваше се заклещен, затворен в клетка. В този миг не беше сигурен защо въпреки всички очевидни опасности изпитва такова голямо желание да поеме случая на Франк и да изложи на риск всичко, което му е скъпо. Сега знаеше, че причините, които изтъкваше пред Джули и пред себе си — съчувствие към Франк, любопитство, тръпка от съвършено нова работа — са единствено оправдания, а не истински мотиви и че най-дълбоките причини са другаде, в нещо, което все още не разбираше.