Разстроен, влезе в колата и затвори вратата. Клинт запали двигателя.
— Боби, колко червени диаманта казваш, че има в буркана? Сто?
— Повече. Неколкостотин.
— И колко струват — стотици милиони ли?
— Може би милиард или повече.
Двамата се спогледаха, известно време не продумаха нищо. Не че не намираха подходящи думи — напротив, можеше да се каже прекалено много и не беше лесно да решат откъде да започнат.
Накрая Боби наруши мълчанието.
— Не можеш обаче веднага да обърнеш камъните в пари, няма да стане бързо. Трябва да ги пускаш в продажба един по един, в течение на много години, за да не се наводни пазара и да се обезценят, а също и за да не се създаде нежелана сензация, да се привлече ненужно внимание и може би да се търсят отговори на въпроси, които нямат отговор.
— След стотици години добив на диаманти по целия свят има само седем червени… откъде, по дяволите, Франк се е сдобил с цял буркан?
Боби поклати глава и не отговори.
Клинт бръкна в джоба на панталоните си и извади друг диамант, по-малък от онзи, който Боби бе показал на Арчър Ван Корвер за оценка.
— Носих го у дома да го покажа на Фелина. Щях да го върна в буркана, когато дойда на работа, но ти ме измъкна, преди да успея да го прибера. След като разбрах какво представлява, нямам никакво желание да го държа у мен и секунда повече.
Боби взе камъка и го прибра в джоба си при по-големия диамант.
— Благодаря ти, Клинт.
Кабинетът на доктор Дайсън Манфред в къщата му в Търтъл Рок беше най-неприятното място, което Боби някога бе виждал. Предпочиташе дори преживяването от миналата седмица на пода на караваната, под обстрела на автоматично оръжие, отколкото да бъде сред колекцията на Манфред — многокраки, черупчести, с пипалца, зинали и невероятно отвратителни екзотични насекоми.
С периферното си зрение непрекъснато долавяше някакво движение в многобройните стъкленици до стената, но всеки път, когато рязко се извърнеше да види какво гнусно същество ще изпълзи изпод рамката, страховете му се оказваха безпочвени. Всички кошмарни образци бяха забодени с карфици и съвършено неподвижни, подредени в прави редици, без да липсва нито един. Боби беше готов да се закълне, че дочува шумове в плитките чекмеджета на безкрайните шкафове, където знаеше, че се намират още насекоми, но предполагаше, че звуците са също толкова въображаеми, колкото призрачните движения, които му се привиждаха с крайчеца на окото.
Макар да знаеше, че Клинт е роден стоик, Боби беше впечатлен от видимата лекота, с която колегата му понасяше отвратителния декор. Не биваше никога да го губи като служител. Веднага реши да увеличи значително заплатата му още същия ден.
Доктор Манфред се стори на Боби не по-малко неприятен от колекцията. Върлинестият ентомолог с дълги крайници сякаш беше син на професионален баскетболист и африканско насекомо от научно-популярен филм, което най-добре да не срещаш на живо.
Манфред стоеше зад бюрото, столът бе бутнат назад, а Боби и Клинт бяха пред него. Вниманието им бе приковано от белия емайлиран лабораторен съд с размери около шейсет на трийсет сантиметра и дълбочина към три сантиметра. Съдът беше в средата на бюрото, покрит с бяла кърпа.
— Не съм мигнал, откакто мистър Карагьозис ми донесе това снощи — каза Манфред, — а и днес едва ли ще заспя от всички въпроси, които се въртят в главата ми. Никога не съм правил по-вълнуваща дисекция и се съмнявам някога да ми се случи нещо подобно.
От поривистите му думи и от мисълта, че за него нито хубавото ядене, нито сексът, нито пък красивият залез или чаша вино могат да се сравнят с разчленяването на насекомо, на Боби му се повдигна.
Погледна към четвъртия в стаята, та макар и поне за миг да се откъсне от маниакално влюбения в насекомите домакин. Човекът наближаваше петдесетте, толкова закръглен, колкото Манфред бе ъгловат, толкова розов, колкото Манфред блед, със златисто рижа коса, сини очи и лунички. Седеше на стол в ъгъла, шевовете на сивия спортен костюм пращяха под напора на килограмите му, свитите в юмруци ръце бяха отпуснати върху дебелите бедра — напомняше бостънски ирландец, решил да се изяви като борец в стила сумо. Ентомологът нито ги запозна с охранения страничен наблюдател, нито се обръщаше към него. Боби реши, че ще ги запознае, когато е готов. Предпочете да не насилва нещата — дори само заради смесицата от почуда, подозрение, страх и силно любопитство, с което дебелият мълчаливо ги гледаше. Именно това изражение наведе Боби на мисълта, че няма да му хареса онова, което ще чуе, когато човекът най-накрая проговори.