— Франк, моля те, гледай светлината, която проблясва в кристала — мека и прекрасна светлинка, която пърха от едно място на друго, топла и предразполагаща светлина, топла, трепкаща…
След малко, донякъде замаяна от добре пресметнатото мърморене на Джаки, Джули забеляза, че очите на Франк се изцъклят.
Седналият до нея Клинт включи касетофончето, което бе използвал предния ден следобед, когато Франк им разказваше своята история.
Джаки въртеше верижката между палеца и показалеца, за да не спира въртенето на кристала, и продължи:
— Добре, Франк, сега се отпускаш, отпускаш се изцяло, ще чуваш само моя глас, нищо друго, ще отговаряш само на моя глас, на никой друг…
Илюзионистът доведе Франк до състояние на дълбок транс, приключи с указанията за по-нататъшния разпит и му каза да затвори очи. Франк се подчини.
Джаки остави кристала и попита:
— Как се казваш?
— Франк Полард.
— Къде живееш?
— Не знам.
След подробните разяснения на Джули през деня за положението и информацията, която им бе необходима от клиента, Джаки насочи разговора:
— Живял ли си някога в Ел Енканто?
Колебание. И после:
— Да.
Гласът на Франк беше необичайно равен. Лицето му беше толкова изтощено и смъртнобледо, че приличаше по-скоро на ексхумиран труп, съживен по вълшебен начин, за да послужи като мост между участниците в сеанса и мъртвите, с които те желаеха да разговарят.
— Помниш ли адреса в Ел Енканто?
— Не.
— Адресът ти не е ли „Пасифик Хил Роуд“ 1458?
По лицето на Франк пробяга мрачно изражение и почти веднага изчезна.
— Да. Това… Боби откри… с компютъра.
— Но помниш ли наистина мястото?
— Не.
Джаки намести часовника си „Ролекс“, после приглади с две ръце гъстите си черни коси.
— Кога си живял в Ел Енканто, Франк?
— Не знам.
— Трябва да ми кажеш истината.
— Да.
— Не можеш да ме лъжеш, Франк, не можеш да криеш нищо от мене. Невъзможно е в сегашното ти състояние. Кога си живял там?
— Не знам.
— Сам ли беше тогава?
— Не знам.
— Помниш ли, че снощи беше в болницата, Франк?
— Да.
— И също, че… изчезна?
— Така казват.
— Къде отиде, Франк?
Мълчание.
— Франк, къде отиде?
— Аз… аз се страхувам.
— Защо?
— Ами… не знам. Не мога да мисля.
— Франк, помниш ли, че в четвъртък сутринта се събуди в колата си, паркирана на една улица в Лагуна Бийч?
— Да.
— Ръцете ти бяха пълни с черен пясък.
— Да — Франк избърса длани в бедрата си, сякаш усещаше черните песъчинки, полепнали по влажните ръце.
— Откъде взе пясъка, Франк?
— Не знам.
— Не бързай. Помисли.
— Не знам.
— Помниш ли, че после отиде в един мотел… поспа… и се събуди изцапан с кръв?
— Помня — отвърна Франк и потръпна.
— Откъде беше кръвта, Франк?
— Не знам — простена той.
— Беше котешка кръв, Франк. Знаеше ли, че е котешка кръв?
— Не. — Клепачите му трепнаха, но Франк не отвори очи. — Само котешка кръв? Наистина ли?
— Помниш ли да си срещал котка оня ден?
— Не.
Очевидно трябваше по-агресивен метод, за да получат необходимите отговори. Джаки заприказва с Франк за нещата в обратна последователност, започнаха от болницата предната вечер, постепенно преминаха към момента, когато Франк се бе събудил на зазоряване в четвъртък на алеята в Анахайм, без да знае нищо, освен името си. Оттам нататък можеше да излъже паметта, ако успееха да преодолеят булото на амнезията и да възстановят миналото.
Джули се поотпусна на стола и хвърли поглед към Боби покрай Джаки Джакс — чудеше се дали представлението му харесва. Предполагаше, че въртящият се кристал и другите фокуси ще допаднат на момчешкия му авантюристичен дух и че Боби ще бъде с широка усмивка и блеснали очи.
Но той беше мрачен. Сигурно стискаше зъби, защото мускулите на челюстта му потрепваха. Боби й бе разказал за случката у Дайсън Манфред. Джули остана не по-малко смаяна и потресена, отколкото те двамата с Клинт. Ала това не беше обяснението за сегашното му настроение. Може би още се ужасяваше от спомена за буболечките в кабинета на ентомолога. Или пък продължаваше да го тормози сънят от миналата седмица: лошото нещо идва, лошото нещо…
Тогава Джули не обърна внимание на съня. Сега обаче се замисли дали пък не е бил пророчески. След всичко странно, което Франк внесе в живота им, тя беше по-склонна да вярва на такива неща като поличби, видения и сънища.
Лошото нещо идва, лошото нещо…
Може би лошото нещо беше мистър Синя светлина.
Джаки насочваше Франк към алеята, към мига, когато се бе събудил на непознато място, объркан и смутен.