— Хайде сега да се върнем назад, Франк, още мъничко, само няколко секунди, после още няколко, назад, назад, зад пълния мрак в мислите ти, зад черната стена в паметта…
Когато започнаха въпросите, Франк се сви на стола на Джули, сякаш бе направен от восък и се топеше на пламък. Пребледня още повече, ако изобщо това бе възможно, бял като парафинова свещ. Но сега, под напора на желанието да преодолее мрака в мислите, той се поизправи, отпусна ръце на облегалките на стола и толкова силно стисна, че едва не измъкна тапицерията. Сякаш пак израстваше, връщаше се към предишните си размери от нещо като вълшебните еликсири на Алиса при пътешествието й навътре в заешката дупка.
— Къде си сега? — попита Джаки.
Очите на Франк трепнаха под затворените клепачи. От него се изтръгна нечленоразделен, приглушен звук.
— Ох… ох…
— Къде си сега? — повтори Джаки тихо, но твърдо.
— Светулки — изрече Франк пресекливо. — Светулки по време на буря! — Задиша учестено, неравномерно, като че с мъка поемаше въздух в дробовете.
— Какво искаш да кажеш, Франк?
— Светулки…
— Къде си, Франк?
— Навсякъде. Никъде.
— В Южна Калифорния няма светулки, Франк, сигурно се някъде другаде. Помисли, Франк. Огледай се и ми кажи къде си.
— Никъде.
Джаки направи още няколко опита да накара Франк да опише какво вижда около себе си, да разкаже за светулките, но нямаше никакъв резултат.
— Измъкни го оттам — обади се Боби. — Върни го по-назад.
Джули погледна касетофона в ръцете на Клинт — лентата се въртеше зад пластмасовото прозорче.
С мелодичен и трептящ глас и изкусително ритмични интонации Джаки нареди на Франк да прескочи осеяния със светулки мрак и да се върне още по-назад.
Изведнъж Франк каза:
— Какво правя тук? — Не говореше за кантората „Дакота & Дакота“, а за мястото, където Джаки го бе върнал мислено. — Защо тук?
— Къде си, Франк?
— Къщата. Какво по дяволите правя тук, защо дойдох? Това е лудост, не бива да съм тук.
— Чия е къщата, Франк? — попита Боби.
Франк бе получил указания да слуша само гласа на хипнотизатора, затова не отговори, докато Джаки не повтори въпроса. И после:
— Нейната къща. Къщата е нейна. Мъртва е, разбира се, от седем години е мъртва, но къщата все още е нейна, винаги ще бъде нейна, мръсницата ще си остане тук — такова зло не може да бъде унищожено изцяло, част от него остава да витае в нейните стаи, във всичко, което е докосвала.
— Коя е тя, Франк?
— Майка.
— Твоята майка ли? Как се казва?
— Розел. Розел Полард.
— И това ли е къщата на „Пасифик Хил Роуд“?
— Да. Погледни, Божичко, ама че място — тъмно, лошо. Не виждат ли хората колко е лошо? Не виждат ли, че тук живее нещо ужасно? — Франк плачеше. Сълзите проблясваха в очите му, после се стичаха по бузите му. Гласът му потрепери от мъка. — Не виждат ли какво става тук, какво живее тук, какво се крие и се размножава тук? Слепи ли са хората? Или просто не искат да видят?
Вниманието на Джули бе приковано от измъчения глас на Франк, от агонизиращата болка, разкривила лицето му като на изгубено и уплашено дете. Но тя си наложи да откъсне очи от него и пак погледна покрай хипнотизатора към Боби, за да види как той реагира на думите „лошо място“.
Боби пък гледаше към нея. Тревогата, помрачила сините му очи, ясно показваше, че изразът не му е убягнал.
Влезе Лий Чен с купчина разпечатки и безшумно затвори вратата към приемната. Джули сложи пръст на устните си и с жест го покани да седне на канапето.
Джаки заговори с успокоителен глас на Франк, мъчеше се да разпръсне обзелия го ужасен страх.
Внезапно Франк извика от уплаха. Писъкът прозвуча по-скоро като животински, отколкото като човешки. Франк изправи гръб. Трепереше. Отвори очи, без да вижда никого в стаята — беше все още в транс.
— О, Божичко, той идва, идва сега, близначките сигурно са му казали, че съм тук, той идва!
Чудовищният му страх очевидно беше съвсем неподправен. Част от него се предаде на Джули. Сърцето й заби лудо, дишането й се ускори.
Джаки се помъчи да поуспокои Франк, за да бъде в състояние да разговаря.
— Не се притеснявай, Франк. Отпусни се, спокойно. Никой не може да ти стори нищо лошо. Няма да се случи нищо неприятно. Успокой се, отпусни се, спокойно…
Франк поклати глава.
— Не, не. Той идва, идва, този път ще ме хване. По дяволите, защо се върнах тук? Защо се върнах и му дадох възможност да ме докопа?
Отпусни се…
— Той е тук! — Франк се помъчи да се изправи, но като че нямаше достатъчно сили, вкопчи пръсти още по-силно в изкуствената тапицерия на облегалките. — Той е точно тук и ме вижда, вижда ме.