Този път не се материализираха така уравновесено и стабилно, както в кабинета на стареца или в олющената къща с желязната порта, а непохватно, както нахлуха в оня апартамент в Сан Диего. Боби се изтъркаля по някакъв склон. Франк го стискаше здраво, сякаш бяха хванати с един и същ чифт белезници. Двамата се озоваха на колене върху мека, добре поддържана трева. Боби отчаяно се помъчи да се отскубне от Франк. Но Франк го държеше с нечовешка сила и сочеше някакъв надгробен камък само на няколко стъпки пред тях. Боби се огледа. Видя, че двамата са сам-сами в гробище. В пурпурносивия здрач големите дървета и палми се издигаха зловещо.
— Той ни беше съсед — каза Франк.
Задъхан, изгубил дар слово, обзет от желание да се измъкне от желязната хватка на Франк, Боби зърна името НОРБЪРТ ДЖЕЙМС КОРЛИЙН върху гранитната плоча.
— Тя организира убийството му — каза Франк. — Безценният й Канди го уби само защото тя си въобрази, че той се държи грубо с нея. Грубо точно пък към нея! Смахнатата кучка.
Мрак.
Светулки.
Скорост.
Кабинетът с книгите. Старецът този път на прага, загледан в тях.
Боби се чувстваше така, сякаш часове наред се бе возил в увеселително влакче, нагоре и надолу с шеметна скорост, отново и отново, докато вече изгуби представа дали се движи в момента или… стои, докато светът кръжи и се премята около него.
— Не биваше да идвам тук, доктор Фогърти — каза Франк притеснено. От ранената му ръка капеше кръв и цапаше бледозелена шарка на китайския килим. — Канди може да ме е проследил дотук и да тръгне насам. Не искам да го доведа при вас.
— Франк, почакай… — извика Фогърти.
Мрак.
Светулки.
Скорост.
Озоваха се в задния двор на разпадащата се къща, на трийсет-четирийсет стъпки от стълбището и задната площадка, които изглеждаха също толкова очукани и занемарени, колкото предния вход. Прозорците на първия етаж светеха.
— Искам да се махна, не искам да съм тук — простена Франк.
Боби очакваше да се телепортират веднага и се напрегна, но не последва нищо.
— Искам да се махна — повтори Франк. Когато не скачаха от едно място на друго, Франк ругаеше отчаяно.
Изведнъж кухненската врата се отвори. Появи се жена. Спря на прага и се загледа в тях. На бледия пурпурен здрач самата тя едва се виждаше, светлината от кухнята очертаваше силуета, но не разкриваше чертите на лицето. Дали заради особеното осветление или заради истинските й форми Боби не знаеше, но ясно очертаните контури на жената разкриваха силно еротична гледка: тя беше като горска фея, изящно тънка, но в същото време подчертано женствена — замъглен призрак, може би полуоблечена или гола, излъчваща безмълвно желание. От загадъчната жена струеше силна похот. Беше като една от сирените, омаяли моряците да разбият корабите си в острите скали.
— Сестра ми Вайълет — обясни Франк с очевиден страх и отвращение.
Боби забеляза някакво движение в краката й, раздвижиха се сенки. Те се спуснаха по стълбите към моравата — бяха котки. Очите им святкаха в сумрака.
Боби стискаше ръката на Франк също толкова здраво, колкото го държеше неволният му спътник, защото сега се боеше да не го изпусне точно както преди се страхуваше да остане заклещен в ръцете му.
— Франк, измъкни ни оттук.
— Не мога. Нямам контрол върху това, върху себе си.
Дойдоха десетина котки, после още толкова, прииждаха все нови и нови. Хукнаха към портата през малкото пространство с неокосена трева, без да издадат никакъв звук. После едновременно изпищяха, сякаш бяха едно същество. Разгневеният вой от глад незабавно накара Боби да забрави прилошаването. Стомахът му се сви от ужас.
— Франк!
Съжали, че е свалил кобура в кантората. Пистолетът му лежеше на бюрото на Джули и не можеше да му свърши никаква работа. После зърна оголените зъби на приближаващата сюрия и разбра, че оръжието не би ги спряло, бяха прекалено много.
Най-близката котка скочи…
Джули стоеше до стола, издърпан в средата на стаята за сеанса. Не можеше да се отдели оттам, защото за последен път видя Боби до този стол и именно там се чувстваше най-близо до него.
— Колко време мина?
Клинт стоеше до нея. Той погледна часовника си.
— По-малко от шест минути.
Джаки Джакс беше в банята, плискаше лицето си със студена вода. Все още на канапето с купчината разпечатки, Лий Чен не беше толкова спокоен, колкото преди шест минути и половина. „Дзен“ спокойствието му бе нарушено. Стискаше листовете с две ръце, сякаш се боеше, че ще отлетят нанякъде. Очите му продължаваха да бъдат все така широко отворени, както в мига на изчезването на Боби и Франк.
На Джули й се виеше свят от страх, но твърдо бе решила да не губи самообладание. Макар видимо да не можеше да направи нищо, за да помогне на Боби, възможността да действа можеше да възникне точно когато най-малко я очакваше и Джули искаше да е спокойна и подготвена.