Франк направи няколко крачки към Боби. Излезе от кашавата пръст и стъпи на по-твърдия пясък на плажа.
— Това е достатъчно — нареди Боби, когато Франк дойде на седем-осем стъпки от него. — Не се приближавай повече.
— Боби, трябва веднага да се махаме. Не мога да се телепортирам точно когато поискам. То става от само себе си, но поне от тази част на острова трябва да изчезнем. Той знае, че живеех тук. Мястото му е познато. А може да ни следи.
Дъждът не бе угасил бесния гняв на Боби, който сега достигна връхната си точка.
— Лъжливо копеле!
— Истина ти казвам! — изрече Франк, явно изненадан от изблика на Боби. Бяха достатъчно близо един до друг, за да разговарят без да крещят, но Франк продължаваше да говори по-силно от обикновено, за да надвика пращенето, трясъка и грохота на пороя. — Канди дойде тук след мен и никога не съм го виждал толкова зъл, толкова ужасен и лош. Влезе в дома ми с бебе на ръце — кой знае откъде го беше взел, сигурно го бе отмъкнал отнякъде, след като най-вероятно бе убил родителите. Той захапа гърлото на нещастното детенце, Боби, изсмя се и ми предложи кръвта му, почна да ме дразни. Знаеш ли, той пие кръв, тя го научи да стане кръвопиец и сега това му доставя огромна наслада, опиянява го. И след като му отказах да се присъединя към кървавия му пир, той захвърли бебето като празна бирена кутия и тръгна към мен, но аз… отпътувах.
— Не исках да кажа, че лъжеш за него.
Една вълна се разби по-близо до брега от останалите, измокри краката на Боби и остави за миг дантелена следа от пяна върху черния пясък.
— Исках да кажа, че ни излъга за амнезията. Помниш всичко. Знаеш точно кой си ти.
— Не, не — Франк поклати глава и енергично размаха ръце. — Не знаех. Всичко беше изтрито. И може би ще бъде пак същото, когато спра да пътувам и се установя някъде.
— Долен лъжец! — каза Боби.
Наведе се, взе шепа влажен черен пясък и я хвърли към Франк в прилив на сляпа ярост, после загреба още две шепи и още две… Усети, че се държи като ядосано дете.
Франк се дръпна от влажния пясък, но търпеливо изчака Боби да престане.
— Не си на себе си — обади се той, когато младият мъж се успокои.
— Върви по дяволите.
— Гневът ти в никакъв случай не отговаря на каквото и да било от моя страна спрямо теб.
Боби знаеше, че клиентът му е прав. Избърса влажния пясък от дланите си в ризата, помъчи се да диша равномерно и се замисли, че всъщност се ядосва не на Франк, а на това, което Франк символизираше за него. Хаосът. Телепортирането беше като увеселително влакче, в което чудовищата и опасностите бяха истински, не въображаеми, непрекъснатата заплаха от смъртта трябваше да се приема сериозно, нямаше никакви правила, никакви истини, на които да се опреш — нагоре можеше да значи и надолу, вътре и вън значеха едно и също. Хаос. Бяха яхнали бика на име Хаос и Боби беше направо ужасен.
— Добре ли си? — попита Франк.
Боби кимна.
Ставаше дума за нещо повече от страх. На едно равнище по-надълбоко от разума и дори от инстинкта, може би чак в дъното на душата Боби се чувстваше обиден от хаоса. Досега не се беше замислял колко силно се нуждаеше от стабилност и ред. Винаги бе смятал, че е свободен дух, който се опиянява от промените и неочакваните неща. Но сега разбираше, че има граници и всъщност под бронята на привидния непукизъм, който от време на време проявяваше, туптеше сърцето на традиционалист, влюбен в стабилността. Внезапно прозря, че страстта му към суинга имаше по-дълбоки корени, отколкото досега си бе давал сметка: елегантните и сложни ритми и мелодии на големите джазови оркестри допадаха на безгрижния външен вид в стил „бибоп“ и на тайния почитател на реда, който се криеше дълбоко в душата му. Нищо чудно, че харесваше анимационните филмчета на Дисни — та нали Патокът Доналд можеше да се побърква и Мики Маус да се заплита в какви ли не истории с Плуто, но в края на краищата тържествуваше редът. Хаотичният свят на „Лудите напеви“ на „Уорнър Брадърс“, където разумът и логиката рядко печелеха и то само временно, не беше за него.
— Извинявай, Франк — проговори най-накрая Боби. — Почакай една секунда. Може мястото да не е най-подходящо, но тъкмо сега преживявам нещо като богоявление.
— Послушай ме, Боби, моля те. Казвам ти истината. Очевидно по време на пътуванията си припомням всичко. Самото пътуване руши преградите в паметта ми, но щом спра, стената пак се издига. Сигурно това е част от моята разруха. Или пък е отчаяна потребност да забравя онова, което ми се случи в миналото, което става сега и което неотменно ще ме сполети през следващите дни.
Вятър още нямаше, но вълните станаха по-високи и се разбиваха навътре в плажа. Удряха се в краката на Боби и при отдръпването ги заравяха във въгленочерния пясък.