Франк се мъчеше да намери най-подходящите думи за обяснение:
— Разбираш ли, пътуването за мен не е така лесно, както е за Канди. Той може да избере къде и кога да отиде. Може да се пренесе, щом пожелае да се озове на друго място. Нали ти подозираше, че притежавам точно такива способности. Но не е така. Талантът ми за телепортиране не е истински талант, по-скоро е проклятие. — Гласът му затрепери: — Допреди седем години, когато оная мръсница умря, дори не знаех, че мога да го правя. Всички отрочета на нейната утроба сме прокълнати, не можем да се отървем. Мислех си, че ще се освободя, като я убия, но не се получи.
След събитията от последния час Боби си мислеше, че вече нищо не може да го учуди, но се сепна от признанието на Франк. Жалкото дундесто човече с тъжни очи, трапчинки и смешно лице изобщо не приличаше на майцеубиец.
— Ти си убил майка си?
— Няма значение. Нямаме време за нея. — Франк се огледа към храсталака, откъдето бяха дошли и в двете посоки на плажа, но двамата продължаваха да стоят сами под пороя. — Само ако я познаваше, ако беше страдал от нея — продължи той с разтреперан от ярост глас, — ако знаеше на какви жестокости е способна, и ти щеше да грабнеш брадвата и да я накълцаш.
— Значи си взел брадва и си ударил майка си четирийсет пъти? — От Боби пак се изтръгна същият луд смях, мокър като дъжда, но не така топъл. И отново той се уплаши от себе си.
— Открих, че мога да се телепортирам, когато Канди ме притисна в ъгъла, за да ме довърши, защото аз я бях убил. Мога да пътувам само в такива случаи — когато става въпрос на живот и смърт.
— Снощи в болницата никой не те заплашваше.
— Ами, когато изчезвам по време на сън, сигурно се мъча да се отскубна от Канди в сънищата си и така предизвиквам телепортиране. Пътуването винаги ме буди, но после не мога да спра, прескачам от едно място на друго, понякога стоя по няколко секунди, друг път се задържам с часове — нямам контрол върху преместването, чувствам се като топче в някакъв проклет космически игрален автомат. То ме изтощава. Убива ме. Сега виждаш, че наистина ме убива.
Настойчивата искреност на Франк и оглушителният, безпощаден грохот на дъжда бяха стопили гнева на Боби. Той все още мъничко се боеше от Франк, от потенциалните възможности за създаване на хаос, които Франк олицетворяваше, но във всеки случай вече не беше ядосан.
— Преди години — продължи клиентът му — изчезвах насън може би по веднъж месечно, но постепенно започнах да го правя по-често. През последните няколко седмици ми се случва почти всеки път, когато заспя. И когато най-накрая се озовем пак в твоята кантора или където и другаде да завърши сегашният епизод, ти ще помниш всичко, което ни се случи, за разлика от мен. И то не само защото искам да забравя, а защото ти правилно заподозря — невинаги успявам да се „сглобя“ отново без грешки.
— Обърканите мисли, загубата на интелектуални способности, амнезията — всички те са признаци за такива грешки.
— Да. Сигурен съм, че при всяко пътуване тук-таме възстановяването е небрежно и се повреждат клетки, но загубите се трупат… и ускоряват. Рано или късно ще стигна до критичния праг, когато или ще умра, или ще преживея някакво странно биологично стапяне. Да се обърна към вас за помощ беше безсмислено, няма значение колко добре си вършите работата, защото никой не може да ми помогне. Никой.
Боби вече беше стигнал до същия извод и все пак беше любопитен.
— Какво има в семейството ти, Франк? Брат ти има способности да разруши колата, в която се намираш, да разбие улична лампа, може да се телепортира. Ами каква е тази история с котките?
— Сестрите ми, близначките, те се занимават с животни.
— И как така всички притежавате такива… способности? Какви са били майка ти и баща ти?
— Сега няма време за това, Боби. По-късно. Ще се помъча да ти обясня после. — Франк протегна наранената си ръка, която вече не кървеше, може би защото раната беше измита от дъжда. — Може всеки миг да изхвърча оттук и ти ще останеш в капана.
— Не, благодаря — каза Боби и не пое протегнатата ръка на своя клиент. — Можеш да ме наричаш страхопъзльо, но предпочитам самолетите. — Потупа страничния си джоб. — Нося портфейла си, кредитните карти. Мога да се върна в окръг Ориндж до утре и няма да рискувам да бъда с ляво ухо на мястото на носа.
— Но Канди сигурно ще ни проследи, Боби. Ако си тук, когато се появи, ще те убие.
Боби се обърна надясно и закрачи към ресторанта в далечината.
— Не се боя от човек на име Канди.