Мрак.
Светулки.
Скорост.
Стояха някъде нависоко, на камениста пътека с невероятна гледка под краката им.
— Планината Фуджи — заяви Франк с удоволствие не защото бе отгатнал предварително накъде отиват, а защото му беше приятно да се озове там. — Някъде по средата на пътя към върха.
Боби не се интересуваше от екзотичната гледка, нито пък се притесняваше от студения въздух. Беше изцяло погълнат от откритието, че хлебарката е изчезнала от върха на дясната му обувка.
— Някога японците вярвали, че Фуджи е свещена. Сигурно и сега вярват, поне някои. И нали виждаш защо. Великолепна е.
— Франк, какво стана с хлебарката?
— Каква хлебарка?
— В кожата на обувката се беше наместила хлебарка. Видях я в градината. Сигурно я беше помъкнал с нас от онази отвратителна улица. А къде е сега?
— Не знам.
— Така ли изпускаш атоми по пътя?
— Не знам.
— Или атомите са си пак по мен, но някъде другаде.
— Боби, нямам представа.
Боби си представяше как сърцето му, скрито в тъмнината на гръдния кош, бие загадъчно както всички други сърца, но и с още една своя тайна — с щръкнали крачка и лъскав гръб на хлебарка насред мускулната тъкан на предсърдието или някоя от клапите.
Не беше изключено насекомото да е вътре в него. Макар и мъртво, присъствието му бе непоносимо. Обзе го пристъп на ентомофобия — като удар с парен чук в стомаха. Дъхът му секна, призля му. Помъчи се да си поеме дъх, за да не повърне на свещената земя на Фуджи.
Мрак.
Светулки.
Скорост.
Този път се удариха по-здраво, като че се бяха материализирали във въздуха и бяха паднали от няколко стъпки височина. Не успяха да се задържат един за друг, не можаха и да останат на крака. Боби изпусна Франк и се търкулна по лек склон, върху дребни предмети, които тракаха и цъкаха под него и болезнено се забиваха в плътта му. Най-сетне спря и разбра, че е паднал задъхан и уплашен с лице върху сива, почти пепелива почва. Около него бяха пръснати и блещукаха на невзрачния грапав фон стотици, ако не хиляди червени диаманти.
Боби вдигна глава и забеляза, че диамантокопите нямат чет: пълчища огромни насекоми, също като онова, което бяха занесли на Дайсън Манфред. Както се беше паникьосал, Боби си въобрази, че всички те са се насочили към него, че фасетните очи са вперени единствено в него, че паякоподобните крачка пъплят към него.
Усети, че нещо пълзи по гърба му, разбра какво е, претърколи се и го затисна към земята. Насекомото се загърчи отчаяно. Подтикнат от погнуса, Боби изведнъж осъзна, че стои прав, без да помни как се е озовал на крака. Буболечката беше залепнала на ризата — той усещаше тежестта и бързото пълзене от кръста към врата. Пресегна се, отскубна гадинката, изпищя от отвращение и я запрати настрани с всички сили.
Дочу тежкото си дишане и тихите си стонове от уплаха и отчаяние. Това, което чуваше, не му хареса, но не беше в състояние да млъкне.
Устата му се изпълни с неприятен вкус. Реши, че е глътнал от пепеливата почва. Изплю се, но плюнката изглеждаше чиста — значи вкусът бе на самия въздух. Топлият въздух беше тежък, не влажен, а именно тежък — никога досега не бе преживявал нещо подобно. Той не само горчеше, но и миришеше на още нещо, също толкова неприятно — може би на прокиснало мляко с дъх на сяра.
Боби се обърна, разгледа местността и разбра, че е застанал в плитко дере, около четири стъпки дълбоко и около сто стъпки в диаметър. Склоновете бяха осеяни с дупки на равни разстояния в две редици. Биологично създадените насекоми щъкаха из тях, влизаха в дупките и пак излизаха: очевидно търсеха и носеха диаманти.
Плитчината му позволяваше да се огледа околовръст. Сред огромната, гола и леко наклонена равнина се виждаха още десетки подобни вдлъбнатини, сякаш заоблени от времето метеоритни кратери, макар равномерното разпределение да подсказваше изкуствения им произход. Разбра, че стои насред огромен открит рудник.
Той изрита поредната наближила гадина и се обърна. Франк стоеше на четири крака в далечния край на кратера. Гледката му донесе облекчение, но това, което се виждаше в небето зад Франк, никак не беше успокоително.
Луната грееше посред бял ден, не като призрачната луна, която едва прозира в небето през деня като парче тензух. Светилото беше нашарено в сиво и жълто, кълбо с шесткратно по-големи размери. То зловещо висеше над земята, сякаш всеки момент щеше да се сблъска със света, около който би трябвало да обикаля на много по-прилично разстояние.
Но и това не беше най-лошото. Огромен летателен апарат с необичайна форма висеше мълчаливо на височина около четиристотин-петстотин стъпки над повърхността. Видът му беше толкова странен във всяко отношение, че Боби проумя онова, което отначало му бе убягнало: той вече не се намираше в своя свят.