— Джули — прошепна той, ужасен от мисълта колко се е отдалечил.
В далечния край на кратера, докато се изправяше на крака, Франк Полард изчезна.
47
Денят помръкна, дойде тъмното, а през това време Томас ту стоеше до прозореца, ту сядаше на стола или лягаше в леглото. От време на време търсеше Лошото нещо, за да се увери, че не се приближава. Боби изглеждаше притеснен, когато дойде, затова и Томас се разтревожи. В гърлото му заседна буца от страх, но той все я преглъщаше, защото трябваше да бъде смел и да защити Джули.
Не стигна толкова близо до Лошото нещо, колкото предната вечер. Поне не достатъчно, за да му позволи да го сграбчи мислено. Не достатъчно, за да му позволи да го проследи при бързото издърпване към дома. И все пак бе близо. Много по-близо, отколкото на Томас му се нравеше.
Всеки път, когато побутваше Лошото нещо, за да се увери, че то е още там, някъде на север, в дома си, Томас разбираше, че Лошото нещо го усеща как души. Това плашеше Томас. Лошото нещо знаеше, че той души, но не правеше нищо. От време на време на Томас му се струваше, че Лошото нещо стои и чака като жабок.
Веднъж Томас видя в градината зад дома как един жабок стоя неподвижен сума ти време, а ярка жълта фърфъруда или как беше правилно — пеперуда — прелиташе от листо на листо, от цвят на цвят, напред-назад, нагоре-надолу, близо до жабока, после по-далече, после съвсем близо и пак надалеч, и пак наблизо, сякаш дразнеше жабока, но той не помръдваше нито милиметър — като изкуствен или като камък във формата на жабок. Фърфърудата се почувства в безопасност или може би много хареса играта, затова се приближи още повече. Бам! Езикът на жабока се стрелна като онези навити на руло свирки, които позволяваха на глупавичките да надуват на Нова година. Жабокът хвана фърфърудата, излапа я без остатък и това беше краят на играта.
Ако Лошото нещо си играеше на жабок, Томас трябваше да внимава да не прави като фърфърудата.
Сетне, тъкмо когато Томас реши, че е време да се измие и да се преоблече за вечеря, тъкмо когато се канеше да се отдалечи от Лошото нещо, то тръгна нанякъде. Томас усети как то изчезва — бум! — ето го тук, а след миг е някъде далече, където не може да го наблюдава, на другия край на света, където слънцето още грее. Не можеше да си представи как е възможно да пътува толкова бързо, освен ако не беше на реактивен самолет с вкусна храна и мм… отлежало вино, с усмихнати момичета в униформи, които слагат възглавнички на облегалката на Лошото нещо, подават списания и се усмихват толкова мило, че едва ли не са готови да го разцелуват, както все се целуват в сериалите по телевизията. Добре, да, сигурно е на реактивен самолет.
Томас се помъчи още малко да намери Лошото нещо. Отказа се, когато денят напълно отстъпи на нощта. Стана от леглото и се приготви за вечеря с надеждата, че Лошото нещо е изчезнало завинаги и повече няма да се върне, с надеждата, че Джули вече е в безопасност и че за десерт ще има шоколадова торта.
Боби затича по дъното на осеяния с диаманти кратер, като риташе буболечките по пътя си. Докато тичаше, непрекъснато си повтаряше, че всичко е било зрителна измама, че разумът му си прави шеги и че Франк не се е телепортирал без него. Но когато стигна до мястото, където преди стоеше спътникът му, Боби намери само няколко отпечатъци от подметки върху пепеливата почва.
Над него падна сянка. Младият мъж погледна нагоре и съзря как извънземният летателен апарат се носи мълчаливо над кратера и спира точно над него, все още на височина около петстотин стъпки. Изобщо не приличаше на космическите кораби от филмите, нямаше и органичен вид, нито пък наподобяваше летящ свещник. Беше ромбоиден, поне петстотин стъпки дълъг и може би двеста стъпки в диаметър. Грамаден. От всички страни стърчаха стотици, ако не хиляди заострени метални шипове като църковни кули, които му придаваха вид на механично бодливо свинче, застинало във вечна отбранителна поза. Боби виждаше най-добре долната страна — гладка, черна, без особености, не само без шипове, но и без маркировка, сензори за дистанционно управление, отвори, отдушници или други неща, които човек би могъл да очаква.
Детективът не знаеше дали апаратът се мести случайно или го наблюдава. Ако го следяха, не му се искаше и да мисли за съществата, надничащи над него, а още по-малко за евентуалните им намерения. На всеки филм за симпатични извънземни, способни да превърнат детско велосипедче в летателен уред, се падаха поне десет други, които изобразяваха извънземните като хищни, раздразнителни канибали в състояние да накарат и най-грубия нюйоркски келнер да се държи прилично. Боби беше сигурен, че Холивуд бе улучил именно в това. Тук вселената беше неприятелски настроена, а себеподобните му бяха достатъчни да го уплашат — нямаше нужда да влиза в контакт със съвършено нова раса и безбройните измислени от нея жестокости.