— Понякога ми се струва, че установявам контакт със… с мислите на тези хора или каквито и да са онези същества на кораба — каза клиентът му. Двамата бяха опрели чела, всеки търсеше подкрепата на другия в пълното си изтощение. — Може би имам и друг дар, за който не знам. Също като телепортирането: цял живот не съм подозирал, че съм способен на такова нещо, докато Канди ме притисна в ъгъла и се закани да ме убие. Вероятно имам известни възможности за телепатия. Не е изключено дължината на вълната на моя разсъдък да съвпада с вълните на мозъчната дейност на онези хора. Чувствам ги дори на разстояния от милиарди светлинни години в пространството. Сигурно затова имам усещането, че ме тегли натам, че някой ме вика да отида при тях.
Боби лекичко се отдръпна от Франк и се вгледа в измъчените му очи. После се усмихна, щипна го по бузата и заяви:
— Ах, хитрецо, бая си се озорил да го мислиш това чудо, как успя да се наредиш така, а?
Франк се усмихна.
Боби се засмя.
После и двамата избухнаха в смях, държаха се здраво един за друг, подпираха се като прътите на индианските колиби и се смееха. Смехът им отчасти беше оздравителен, отпускаше напрежението, но отчасти беше тъкмо онзи лудешки смях, който толкова беше разтревожил Боби. Вкопчен в клиента си, той каза сериозно:
— Франк, животът ти е пълен хаос, живееш в хаос и така не може да продължава. Ще се съсипеш.
— Знам.
— Трябва да намериш начин да го спреш.
— Няма как.
— Трябва да се опиташ, приятелче, непременно. Няма кой друг да го направи. Не бих изтърпял така и ден, а ти си преживял по този начин цели седем години!
— Не. Повечето време не беше чак толкова лошо. Нещата се ускориха напоследък, от няколко месеца насам.
— Няколко месеца — замисли се Боби. — По дяволите, ако не се измъкнем от брат ти, ако не се върнем в кантората и не слезем от тази въртележка до няколко минути, кълна се в Бога, че ще откача. Франк, имам нужда от ред, ред и стабилност, от познати неща. Имам нужда от увереността, че това, което правя днес, определя къде съм и кой съм, определя какво ще трябва да направя утре. Обичам всичко да бъде ясно, Франк, да бъде подчинено на логиката и разума.
Мрак.
Светулки.
Скорост.
— Колко?
— Двайсет и седем… почти двайсет и осем минути.
— Къде са, по дяволите?
— Джули — обади се Клинт, — мисля, че е по-добре да седнеш. Трепериш като лист, пребледняла си.
— Нищо ми няма.
Лий Чен й подаде чаша уиски.
— Пийни.
— Не.
— Може пък да ти помогне — каза Клинт.
Тя грабна подадената чаша, пресуши я на няколко глътки и му я върна.
— Ще ти донеса още едно — предложи той.
— Благодаря.
Джаки Джакс се обади от канапето:
— Слушайте, някой ще ме съди ли за случилото се?
Джули вече никак не харесваше хипнотизатора. Ненавиждаше го също както при първата им среща в Лас Вегас, когато поеха неговия случай. Искаше й се да го изрита. Знаеше, че поривът да го рита е ирационален и че всъщност той не е причината за изчезването на Боби, но желанието си оставаше. Това беше импулсивната страна на нейния характер — избухливостта, с която въобще не се гордееше. Но невинаги можеше да я контролира, защото бе част от заложеното с гените или — както подозираше Боби — поради склонност към насилие още от деня, когато в детството й дрогиран психопат бе убил майка й по особено мъчителен начин. Каквато и да беше истинската причина, Боби понякога се смайваше от тази непозната Джули, макар и да обичаше всичко останало у нея. Сега тя се мъчеше да се спазари с него и с Бога: „Слушай, Боби, където и да си — и ти също слушай, Боже, — ако всичко се оправи, ако моят Боби успее да се върне, повече няма да бъда такава, няма повече да ми се иска да ритам Джаки или когото и да е друг. Ще обърна нова страница, кълна се, ще го направя, само и само Боби да се върне здрав и читав.“
Пак стояха на някакъв бряг, но тук пясъкът беше бял и леко фосфоресцираше в падащия здрач. Плажната ивица се губеше някъде в мъглата и в двете посоки. Не валеше и въздухът не беше топъл като в Пуналу.
Боби потръпна от влагата.
— Къде сме?
— Не съм сигурен — отвърна Франк, — но според мен сигурно сме някъде на полуостров Монтерей. — На стотина метра зад тях мина кола по магистралата. — Сигурно сме на Севънтийн Майл Драйв. Знаеш ли го? Пътят от Кармел през Пебъл Бийч…