— Знам го.
— Обичам това място, Биг Сър е на юг — обясни Франк. — И тук бях щастлив… известно време.
Мъглата странно заглушаваше гласовете им. На Боби му харесваше здравата почва под краката. Допадаше му мисълта, че е на родната планета, в родната страна, в родния щат и все пак предпочиташе да знае къде точно се намира, не да се взира в скрит от мъгла пейзаж. Бялата пелена на мъглата също беше вид хаос, а на бъркотия се бе наситил до края на живота си.
— А, между другото — подхвърли Франк, — на Хаваите преди минута се тревожеше кога ще се измъкнем от Канди. Не се притеснявай. Изгубихме го преди няколко спирки — в Киото или може би по склоновете на планината Фуджи.
— За Бога, ако това значи, че няма да го отведем обратно в кантората, хайде да се връщаме.
— Боби, нямам…
— Контрол. Да, знам, чух, да не би да ми разкриваш някаква тайна. Аз обаче ще ти кажа нещо… не може да не упражняваш контрол на някакво равнище, дълбоко в подсъзнанието — много повече, отколкото си представяш.
— Не. Аз…
— Да. Защото се върна в кратера заради мен — продължи Боби. — Каза ми, че мразиш онова място, че никъде не изпитваш такъв голям страх, но се върна и ме спаси. Не ме остави сам с решетката.
— Появих се по чиста случайност.
— Не съм сигурен.
Мрак.
Светулки.
Скорост.
От стената се разнесе тих, приятен звън, по такъв начин съобщаваха на обитателите на дома, че до вечерята остават само десет минути.
Дерек изчезна от стаята, още преди Томас да стане от стола. Дерек обичаше да се храни. Всеки обича да яде, разбира се. Но Дерек обичаше да яде за трима.
Томас стигна до прага, а приятелят му вече бързаше към трапезарията. Томас извърна очи към прозореца.
От прозореца надничаше нощта.
Не му харесваше, че я вижда в прозореца и затова обикновено пускаше пердетата, когато светлината напуснеше света. Но след като се приготви за вечеря, той се помъчи да намери Лошото нещо и нощта донякъде му помогна да изпрати мисловното си послание.
Лошото нещо все още беше много надалеч и не можеше да се усети. Все пак Томас реши да опита още веднъж, преди да се нахрани и Да Контактува С Другите. Протегна ръце към мрака в прозореца и запрати мисловното послание към предишното място на Лошото нещо. То се беше върнало. Томас веднага го почувства, разбра, че и то го усети, спомни си за зеления жабок, който излапа пърхащата жълта фърфъруда и се дръпна назад преди жабешкият език да се е стрелнал и да го е повлякъл.
Не знаеше дали да се радва или да се плаши, че Лошото нещо се е върнало. Когато беше изчезнало, Томас се радваше, защото реши, че може би няма да го има дълго време и все пак беше мъничко уплашен, защото не знаеше къде точно е отишло.
А сега се беше върнало.
Младежът почака малко на вратата. После отиде да вечеря. Имаше печено пиле. Също и пържени картофи. И още моркови и грах. Зелева салата. Имаше домашен хляб, а казваха, че за десерт ще поднесат шоколадова торта и сладолед, но можеше ли да се вярва на приказките на глупави хора. Всичко изглеждаше добре, миришеше добре и дори на вкус беше добре. Но Томас все си мислеше какъв ли е вкусът на фърфърудата за жабока и почти не хапна.
Подскачайки в синхрон като две топки, двамата се озоваха първо на празен парцел в Лас Вегас, където студеният пустинен вятър носеше изсъхнали треви и някога Франк бе живял в къща, която сега беше разрушена, после в колибата до заснежената планинска полянка, където се телепортираха, след като изчезнаха от кантората, оттам на гробището на Санта Барбара, сетне на върха на ацтекски зикурат в пищната мексиканска джунгла, където влажният нощен въздух беше пълен с бръмчащи комари и крясъци на непознати зверове и Боби едва не падна по терасирания склон на пирамидалната постройка, преди да е осъзнал колко високо стоят и колко е опасно мястото, след това се озоваха в кантората на „Дакота & Дакота“…
Мятаха се насам-натам толкова бързо, задържаха се съвсем кратко — всъщност все по-кратко при всяка следваща спирка. Когато за миг се озоваха в ъгъла на кантората, Боби примигна глупаво, преди да съобрази къде се намира и какво трябва да направи. Дръпна ръката си от Франк и извика:
— Спри, спри сега.
Но Франк изчезна още преди младият мъж да се е доизказал.
След миг Джули връхлетя върху него и го прегърна толкова здраво, че му натърти ребрата. Боби също я прегърна и я целуна продължително, без да си поема дъх. Косите й миришеха на чисто, ароматът на кожата й беше още по-хубав, отколкото си го спомняше. Паметта му не беше запазила представа за блестящите и красиви очи, с които Джули го гледаше в момента.