Макар по природа Клинт да беше доста сдържан, сега побърза да сложи ръка върху рамото на Боби.
— Божичко, много хубаво, че се върна, че си пак при нас. — Гласът му дори трепна: — Поразтревожи ни.
Лий Чен му подаде чаша уиски с лед.
— Няма повече да правиш така, обещаваш ли?
— Нямам такива намерения — отговори Боби.
Джаки Джакс беше забравил ролята си на самоуверен и отракан изпълнител. Беше му дошло доста много само за една вечер.
— Слушай, Боби, сигурен съм, че всичко, което имаш да ни кажеш, е вълнуващо и че си научил много нови вицове на мястото, където си бил, но аз лично нямам желание да чуя каквото и да било.
— Нови вицове ли? — изненада се Боби.
Джаки поклати глава.
— Не ми се слуша. Извинявай. Вината е моя, не твоя. Обичам света на шоубизнеса, защото е ограничен, разбираш ли? Мъничък отрязък от истинския живот и въпреки това вълнуващ, тъй като е пълен само с ярки светлини и силна музика. В шоубизнеса няма нужда да мислиш, можеш просто да бъдеш в него. И аз искам точно това — да бъда там, ясно ли се изразявам? Да изпълнявам номерата си, да се забавлявам. Разбира се, и аз си имам лично мнение — ярко като всичко останало в шоубизнеса, но не зная нищо и не искам да знам нищичко, най-малко пък да чуя за това, което се случи тук, защото именно такива неща преобръщат целия ти свят, гъделичкат любопитството ти, карат те да мислиш и току-виж си престанал да харесваш любимите си доскоро неща. — Джаки вдигна и двете си ръце, сякаш да предотврати всякакви възражения и заяви: — Аз изчезвам.
След миг вече го нямаше.
Отначало Боби бавно обикаляше стаята, докато разказваше какво е преживял — учудваше се на най-обикновените предмети, най-баналните неща му се струваха чудесни, здравината и твърдостта го очароваха. Пипна бюрото на Джули и му се стори, че обикновеният пластмасов плот е чудо на чудесата: безброй молекули от изкуствени вещества в съвършен, стабилен ред. Поставените в рамки образи на Уолт Дисни, евтините мебели, полупразната бутилка уиски, цъфналите цветя в саксиите на поставката до прозореца — всичко го умиляваше.
Пътуването му беше продължило едва трийсет и девет минути. Почти толкова му трябваха, за да разкаже накратко преживелиците си. Беше изскочил от кантората в 4:47 и се беше върнал в 5:26, но се беше напътувал чрез телепортиране или другояче за цял живот.
Седнал на канапето заедно с Джули, Клинт и Лий, той каза:
— Искам да си остана в Калифорния. Нямам желание да видя Париж. Не ми трябва Лондон. Вече не. Искам да си стоя тук, при любимия си стол, да заспивам всяка вечер в познатото легло…
— Да не си помислил нещо друго — заплаши го Джули.
— … да си карам малкия жълт „Самурай“, да отворя шкафчето с лекарствата и да намеря аналгина, пастата за зъби, течността за плакнене на устата, стипцата, противовъзпалителните кремове и лейкопластите точно по местата им.
Към шест и петнайсет Франк още не се беше появил. Докато Боби разказваше за приключенията си, никой не спомена второто изчезване на клиента им, нито пък се зачуди гласно кога ще се върне. Но всички се озъртаха към стола, от който бе изчезнал първия път и към ъгъла, на стаята, където се дематериализира втория път.
— Колко време ще го чакаме? — осмели се най-накрая да попита Джули.
— Не зная — отвърна Боби. — Но имам чувството… и то много лошо предчувствие, че може би този път Франк няма да успее да си възвърне самоконтрола, ще се мята от едно място на друго, все по-бързо и по-бързо, докато рано или късно се провали в опитите да се материализира отново.
48
Когато се върна в кухнята на майчината си къща направо от Япония, Канди преливаше от яд, а като видя котките върху масата, където обикновено се хранеше, ядът премина в необуздан гняв. Вайълет седеше на стол до масата. На друг стол до нея се бе настанила вечно мълчаливата й сестра, която се облягаше на нея. Котките се търкаляха под столовете, около краката им, пет от най-едрите се бяха разположили върху масата и Вайълет ги хранеше с парченца шунка.
— Какво правиш? — попита заповеднически Канди.
Сестра му не го удостои нито с отговор, нито с поглед. Очите й бяха приковани, върху тъмното животно, неподвижно като египетска статуя на котка. На бледата си длан Вайълет й предлагаше храна.
— На теб говоря — рязко каза Канди, но сестра му не го удостои с отговор.
Мълчанието й му беше омръзнало, безкрайните й чудатости го отегчаваха до смърт. Да не беше обещанието, което бе дал на майка си, щеше направо да я разкъса и да се нахрани с нея. Прекалено много години бяха минали, откакто беше вкусил амброзията от вените на майка му, светицата и той често си мислеше, че кръвта на Вайълет и Върбина е донякъде същата като онази, която бе текла в жилите на Розел. Мислеше си, понякога дори сънуваше как докосва с език кръвта на сестрите си, как я вкусва.