— Има един човек на име Салфонт — нареждаше майка му, докато той смучеше кръв от срязаната й гръд. — Той е адвокат, един от онези чакали, които хищно преследват беззащитни хора. В него няма нищо добро, нищичко. Той се разпореди с имуществото на баща ми — твоят мил дядо, мъничкото ми, — легализира завещанието, взе прекалено много пари, алчен беше. Всички адвокати са алчни.
Тихият, нежен тон не съответстваше на изразения от майка му гняв, но противоречието само засилваше приятния хипнотичен ефект от нейните думи.
— От години се мъча да получа обратно част от парите, които му платих. Заслужила съм ги. Обръщах се към други адвокати, но те твърдяха, че хонорарът му бил справедлив. Държат се един за друг, всички са от един дол дренки, гнили дренки. Заведох дело, но съдиите не са нищо повече от адвокати в черни мантии. Прилоша ми от тези алчни типове. Всичко това ме тревожи толкова години, миличък Канди, не ми излиза от ума. Оня Доналд Салфонт, дето си живее в огромната къща в Монтесито и взема грешни пари от хората, от мен, трябва да си плати. Не мислиш ли така, миличък Канди? Съгласен ли си, че трябва да си плати?
Канди беше петгодишен и не беше надраснал възрастта си, както стана по-нататък — на девет-десет години. Но дори и да можеше да се телепортира в спалнята на Салфонт, предимството на изненадата нямаше да му донесе желания успех. Не ще може да надвие Салфонт, ако той или жена му случайно бяха будни при неговото появяване или ако не успееше да убие адвоката с първия удар с ножа, а само го събудеше в паника с непреодолим инстинкт да се отбранява. Нямаше опасност да го хванат или да наранят, защото Канди можеше за миг да се телепортира обратно у дома, но рискуваше да го разпознаят. Полицията щеше да повярва на Салфонт, дори на фантастичното обвинение, че петгодишно момче е направило опит за убийство. Щяха да дойдат у Полардови, да задават въпроси, да си пъхат носа навсякъде и един Бог знае какво можеха да намерят или да заподозрат.
— Ето защо не можеш да го убиеш — шепнеше Розел, докато люлееше любимото си дете. Тя се втренчи в очите му и Канди също вдигна поглед от голата й гръд. — Но като възмездие за парите ми можеш да му отнемеш нещо, което му е скъпо. Наскоро му се е родило бебе. Прочетох във вестниците за новороденото преди няколко месеца. Нарекли са го Ребека Елизабет, що за име питам аз? Звучи превзето, точно такова име един надут адвокат и жена му биха дали на момиченцето си, за да покажат, че са по-добри от останалите. Елизабет е кралско име, разбираш ли, пък за Ребека виж какво пише в Библията, та да разбереш какво високо мнение имат за себе си и за зверчето си. Ребека… вече е почти шестмесечна, достатъчно дълго са я гледали, за да им липсва, и то много. Ще минеш утре с колата покрай тяхната къща, съкровище мое Канди, да видим къде е и утре вечер ще идеш там, за да осъществиш Божието възмездие, моето възмездие. Ще решат, че в стаята е влязъл плъх или нещо подобно и ще се самообвиняват чак до смъртта си.
Гърлото на Ребека Салфонт беше меко, кръвта — солена. Канди хареса приключението, тръпката от влизането в непозната къща без разрешение или предупреждение. Убийството на момиченцето, докато възрастните спяха в съседната стая, без да подозират нищо, го изпълни с усещане за могъщество. Беше малко момче, но бе успял да се промъкне покрай тяхната защита и да нанесе удар заради майка си. Това в известен смисъл го превърна в главата на семейство Полард. Замайващото усещане добави елемент на слава към вълнението от убийството.
Оттам насетне молбите на майка му за възмездие бяха неустоими.
През първите няколко години единствената му плячка бяха бебета и съвсем малки деца. Понякога, за да не се издаде един и същ почерк на убийствата, Канди не ги изпохапваше, а ги отстраняваше по други начини. От време на време ги сграбчваше, телепортираше ги със себе си у дома и повече никой не ги откриваше.
Но и при тези хитрости, ако враговете на Розел бяха само от Санта Барбара и околностите, „почеркът“ не можеше да се скрие. Но често пъти тя искаше възмездие от хора в отдалечени места, за които бе прочела във вестниците и списанията.
Канди помнеше съвсем ясно едно семейство от щата Ню Йорк, което бе спечелило милиони долари от лотарията. Майка му бе сметнала, че техният късмет е за сметка на семейство Полард и че са прекалено алчни, за да им бъде позволено да живеят. Тогава Канди беше четиринадесетгодишен и не разбра логиката на Розел, но и не я постави под въпрос. За него майка му беше единственият източник на истината. През ум не му минаваше да не се подчини. Изби и петимата членове на семейството в Ню Йорк, после изгори къщата им до основи заедно с труповете.