Жаждата на майка му за възмездие следваше предсказуем цикъл. Непосредствено след като Канди убиеше някого, тя се чувстваше щастлива, пълна с планове за бъдещето. Печеше му специални сладкиши, пееше мелодично, докато работеше в кухнята, започваше да изработва нов юрган или сложна бродерия. Но през следващите четири седмици щастието й помръкваше като електрическа крушка на реостат. Около месец след поредното убийство губеше всякакъв интерес към печивата и ръкоделието и заговорваше за други хора, постъпили зле с нея или въобще със семейство Полард. След още две до четири седмици целта вече бе избрана и майка му го пращаше на поредната мисия. Следователно той убиваше само по шест-седем пъти годишно.
Тази честота задоволяваше Розел, но колкото повече растеше Канди, толкова по-малко удовлетворяваше лично него. Към кръвта беше развил не само вкус, но и копнеж, който понякога го обземаше неудържимо. Тръпката от преследването също го опияняваше и той се стремеше към нея както алкохолик към чашката. И не на последно място, безумната враждебност на света към благословената му майка го подтикваше да убива по-често. Понякога изглеждаше, че практически всички са против нея — заговорничеха как да я наранят физически или да й отнемат полагаемите пари. Розел не страдаше от недостиг на врагове. Канди помнеше дните, когато я обземаше страх — тогава тя спускаше всички щори и пердета, заключваше вратите и дори понякога се барикадираше със столове и други мебели срещу нападението на противниците, които биха могли да дойдат. В един от онези лоши дни тя съвсем се отчая и му каза, че толкова много хора искат да я хванат, че дори той не може да я закриля вечно. Когато Канди горещо я помоли да му даде зелена улица, тя отказа само с думите: „безнадеждно е.“
Тогава, също както сега, Канди се опитваше да допълва одобрените от майка му убийства с нападения върху малки животинки из каньоните. Колкото и да бяха богати понякога тези пиршества, те никога не утоляваха жаждата му за кръв така пълно, както човешките тела.
Натъжен от нахлулите безброй спомени, Канди стана от люлеещия се стол и нервно закрачи из стаята. Щорите бяха вдигнати и той с все по-голям интерес се загледа в нощта зад стъклото.
След като не успя да хване Франк и непознатия, когото брат му беше телепортирал със себе си в задния двор, след сблъсъка с Вайълет и неочаквания му обрат, у него тлееше гняв, беше настървен да убива, но се нуждаеше от цел. Наоколо не се мяркаше враг на семейството и затова щеше да се наложи да убие или невинни хора, или дребни животинки из каньоните. Това беше проблем — Канди се боеше да не разочарова майка си, светицата, горе на небето, но от друга страна нямаше никакво желание да пие рядката кръв на плахи животинчета.
Объркването и жаждата му нарастваха с всяка изминала минута. Знаеше, че ще направи нещо, за което по-късно ще съжалява — нещо, което би накарало за пръв път Розел да отвърне очи от него.
И тъкмо когато усещаше, че ще експлодира, Канди беше спасен от нахлуването на истински враг.
Някаква ръка го докосна по темето.
Канди се обърна и усети, че ръката се отдръпва при движението му.
Ръката беше призрачна. Нямаше никого.
Но Канди знаеше, че предната вечер в каньона бе почувствал същото присъствие. Някой външен човек, не от Полардови, притежаваше паранормални способности и самият факт, че непознатият не бе роден от Розел, му даваше достатъчно основания да го открие и унищожи. Същият човек го бе посетил няколко пъти следобеда — протягаше ръка изпитателно, опипваше, но не влизаше в пълноценен контакт.
Канди се върна при люлеещия се стол. Ако имаше вероятност да се появи истински враг, струваше си да го почака.
След няколко минути пак усети докосването. Леко, колебливо, то бързо се отдръпна.
Канди се усмихна. Залюля се на стола. Дори затананика една от любимите майчини песни.
Разбъркването в края на краищата разгоря въглените на гнева. Докато плахият посетител набереше смелост, пламъците щяха да са нажежени до бяло и да го погълнат.
49
В седем без десет на вратата се позвъни. Разбира се, Фелина Карагьозис не чу звънеца. Но във всяка стая на къщата имаше червена сигнална лампичка в някой ъгъл, така че тя винаги можеше да разбере по светването, че някой звъни.
Фелина отиде в коридора и погледна през прозорчето до входната врата. Когато видя Алис Каспър, съседка през три къщи надолу по улицата, вдигна резето, отмести веригата и я пусна да влезе.