— Браво, Лий — възкликна Джули и Боби също го похвали.
— Още не съм свършил. Ще поръчам да ми донесат пица, иска ми се да се поровя още малко.
— Днес работи повече от десет часа — възрази Боби. — Бездруго е прекалено много. Трябва да си починеш, Лий.
— Ако споделяш моето мнение, че времето е субективно, значи разполагам с неограничени запаси. После вкъщи ще разтегна няколко часа до две-три седмици и утре ще се върна отпочинал.
Хал Яматака поклати глава и въздъхна.
— Крайно ми е неприятно да си призная, Лий, но страшно те бива в тия загадъчни източни истории.
Лий се усмихна непроницаемо:
— Благодаря ти.
След, като Боби и Джули се прибраха вкъщи, за да приготвят багажа си за пътуването до Санта Барбара и след като Лий се върна в стаята с компютрите, Хал се настани на канапето в кабинета на шефовете, събу обувките си и качи краката си на масичката за кафе. Още пазеше изданието с меки корици на „Последният останал“. Беше я чел два пъти и започна да я препрочита трети път предната вечер в болницата. Ако Боби се окажеше прав, че може никога повече да не видят Франк, на Хал не му предстояха особени събития и вероятно щеше да прочете поне половината от романа.
Може би удовлетворението му в „Дакота & Дакота“ нямаше нищо общо с изгледите за вълнуващи преживявания вместо стереотипната градинарска работа и е очевидно минималните шансове да стане герой. Може би изборът на професия се дължеше най-вече на разбирането, че просто не го бива да окоси една морава, да подкастри жив плет или да засади петдесет саксии с цветя и в същото време да чете романи.
Дерек седеше на стола. Насочи дистанционното към телевизора и го включи, сетне попита:
— Не искаш ли да гледаш новините?
— Не — отговори Томас.
Беше в леглото си, облегнат на възглавниците и се вглеждаше в тъмната нощ зад прозореца.
— Добре. И аз. — Дерек натисна копчето на дистанционното. На екрана се появи нова картина. — Не искаш ли да гледаш игра?
— Не.
Единственото, което Томас искаше, бе да надуши Лошото нещо.
— Добре.
Дерек почна да натиска копчета и невидимият лъч докара нова картина на екрана.
— Не искаш ли да гледаш тримата, дето се преструват на смешни?
— Не.
— Какво искаш да гледаш?
— Няма значение. Каквото искаш ти.
— Наистина ли?
— Каквото искаш ти — повтори Томас.
— Ей, много хубаво.
Дерек докара много картини на екрана, докато най-накрая намери космически филм — космонавти в скафандри щъкаха из някакво мрачно място. Дерек въздъхна блажено и каза:
— Хубаво. Харесват ми шапките.
— Шлемовете — обясни Томас. — Космически шлемове.
— Де да имах такава шапка.
Томас пак опипа големия мрак, но този път реши да не пуска мислена нишка, която бавно се разгъва към Лошото нещо. Този път си представи нещо като Невидимия лъч за телевизора. Ей, ама то било страхотно! Бам, стигна до Лошото нещо за миг, пък и се почувства по-силен, толкова силен, че се уплаши, изключи лъча и веднага се върна при себе си.
— Имат телефони в шапките — извика Дерек. — Виждаш ли, говорят си през шапките.
Космонавтите по телевизията се бяха озовали на още по-зловещо място, както обикновено се случваше на космонавтите, въпреки че там все ги чакаше нещо грозно и страшно. Така и не си извличаха поука.
Томас извърна очи от екрана.
Към прозореца.
В тъмното.
Боби се боеше за Джули: Боби знаеше нещо, което Томас не знаеше. Ако Боби се боеше за Джули, Томас трябваше да бъде смел и да постъпи Както Трябва.
Идеята за лъча, се оказа много по-добра, чак го уплаши, но Томас я хареса, защото така по-лесно можеше да надуши Лошото нещо. Можеше да го стигне по-бързо, да го проследява по-често и да не се страхува, че Лошото нещо може да улови мислената нишка и да дойде в дома с него. Да сграбчиш невидим лъч е по-трудно, дори за толкова бързо, хитро и подло същество като Лошото нещо.
Затова отново си представи, че натиска копчетата, част от него излетя в мрака и — бам! — право при Лошото нещо. Томас усети колко е побесняло, повече от всякога, бъкаше от мисли за кръв, от които на Томас му прилоша. Прииска му се да се върне в дома. Лошото нещо го усети. Стана му неприятно, че Лошото нещо го усети, че долавя присъствието му, но той остана при него още само няколко мига, за да провери дали в мислите за кръвта се мярка Джули! Ако Лошото нещо мислеше за Джули, Томас веднага щеше да телевизионира предупреждение на Боби. Зарадва се, че не откри Джули в мислите на Лошото нещо и бързо като лъч се прибра в дома.