— Откъде мога да си намеря такава шапка, как мислиш? — питаше Дерек.
— Шлем.
— И лампа си има, виж!
Томас се понадигна от възглавниците и попита:
— Знаеш ли каква е тая история?
Приятелят му поклати глава.
— Каква?
— От тия, дето всяка секунда нещо грозно и лошо изскача и засмуква космонавта за лицето или пък пропълзява през устата надолу към корема и там свива гнездо.
Дерек направи гримаса на отвращение.
— Уф. Не ми харесват такива истории.
— Знам. Затова те предупреждавам.
Докато Дерек бързо докарваше най-различни картини на екрана, за да избяга от космонавта, на който щяха да му изсмучат лицето, Томас размишляваше колко трябва да чака, преди пак да тръгне да души за Лошото нещо. Боби наистина се тревожеше, личеше си, въпреки че се мъчеше да го скрие, а Боби не беше глупак, значи не беше лошо най-редовно да проверява Лошото нещо, да не би да му хрумне мисъл за Джули, да се събуди и да хукне да я търси.
— Искаш ли да гледаш това? — прекъсна размишленията му Дерек.
На екрана се виждаше оня с хокейната маска и голям нож в ръката, който тихо стъпваше в стаята, а на леглото имаше заспало момиче.
— По-добре дай друга картина — предложи Томас.
Понеже върховият час бе отминал, понеже Джули познаваше на пръсти улиците и най-вече понеже не беше в настроение да бъде предпазлива или да спазва правилника, двамата страхотно бързо изминаха разстоянието от кантората до дома си в източната част на Ориндж.
По пътя Боби й разказа за калкутската хлебарка в обувката при пристигането му с Франк на червения мост в градината в Киото.
— Но когато скочихме на планината Фуджи, обувката беше наред, хлебарката я нямаше.
Джули намали скоростта на кръстовището, но наоколо нямаше други коли и затова не спази знака „стоп“.
— Защо не ми разказа всичко това в кантората?
— Нямаше време за подробности.
— Какво според теб се е случило на хлебарката?
— Не знам. И тъкмо това ме притеснява.
Караха по Нюпорт авеню, точно зад Крофърд Каньон. Неоновите лампи хвърляха причудливи светлини по платното.
Накацали по стръмните хълмове отляво, огромните къщи в английски и френски стил светеха като огромни луксозни кораби и изглеждаха съвсем нелепо не само защото лудите цени на тамошните парцели водеха до строителство на грамадни сгради, непропорционални на малките дворчета, но и защото архитектурата им рязко нарушаваше полутропическия пейзаж. Всичко това беше част от калифорнийския цирк. Боби донякъде го мразеше, но по принцип го обичаше. Досега никога не беше обръщал внимание на къщите и на фона на сериозните проблеми, с които се бяха сблъскали с Джули, не разбираше защо точно сега им обръща внимание. Може би толкова бе потресен, че дори дребните несъответствия му напомняха за хаоса, който едва не го погълна по време на пътуванията му с Франк.
— Налага ли се да караш толкова бързо? — обърна се той към Джули.
— Да — сопна се съпругата му. — Искам да се приберем у дома, да вземем багажа, да стигнем до Санта Барбара, да научим колкото е възможно повече за Полардови и да приключим с този отвратителен, зловещ случай.
— Ако така го приемаш, защо просто не се откажем? Франк се връща, даваме му парите и буркана с червените диаманти, извиняваме се, казваме, че е страхотно момче, но ние вече не играем.
— Не можем — отговори Джули.
Боби прехапа устни и каза:
— Зная. Но не разбирам защо сме принудени да се заплитаме в това.
Колата изпълзя по хълма и бързо се понесе на север, покрай входа на Рокинг Хорс Ридж. Жилището им се намираше само на няколко преки оттам. Чак когато натисна спирачките, за да вземе завоя, Джули го погледна и попита:
— Наистина ли не знаеш защо не можем да се откопчим?
— Наистина. Да не би ти да знаеш?
— Да.
— Кажи ми.
— Сам ще се сетиш в крайна сметка.
— Не се прави на загадъчна. Не е в твой стил.
Джули завъртя волана на служебната тойота и влезе в тяхната улица.
— Ще ти кажа какво мисля, ще се ядосаш, ще отречеш, после ще се скараме, а пък не ми се иска да се карам с теб.
— Защо пък ще се караме?
Тя зави по алеята, паркира, изключи фаровете и двигателя и се обърна към Боби. Очите й блестяха в мрака.
— Когато разбереш защо не можем да се откопчим, няма да ти хареса изводът, който трябва да си направим за себе си и ще възразиш, че не съм права и че всъщност сме чудесна двойка сладурчета. Приятно ти е да си мислиш, че сме просто двойка сладурчета, хитри, но непокварени, нещо като младия Джими Стюарт и Дона Рийд. Наистина те обичам заради това — ти си такъв мечтател. Ще ми стане болно, когато започнеш да се караш.