Отвън почнаха да блъскат по вратата, мъчеха се да отворят, не успяваха и непрекъснато викаха имената на момчетата. Томас разпозна някои гласове и искаше да изкрещи за помощ в бедата, но едва ли можеше да издаде по-силен звук от горкия Дерек.
Лошото нещо спря синята светлина. После се обърна и погледна Томас. Усмихна се. Лоша усмивка. Сетне прошепна:
— Томас?
Момчето с изненада разбра, че може да стане на крака, въпреки уплахата. Беше притиснат на стената до прозореца и се замисли дали да не повдигне резето на прозореца, да отвори и да излезе, както ги бяха учили по време на тренировките за аварии. Но знаеше, че не е достатъчно бърз, а Лошото нещо беше най-бързото същество, което бе виждал.
То запристъпва към него.
— Ти ли си Томас?
Известно време Томас не можеше да пророни нито дума. Само мърдаше устни и се мъчеше да каже нещо. През това време, се чудеше дали да не излъже, да каже, че не е Томас и Лошото нещо току-виж му повярвало, за да го пусне. Затова, когато изведнъж звуците започнаха да излизат от устата му, той забъбри:
— Не… не… не съм Томас. Той отиде във външния свят, голям негодник е, затова го изхвърлиха навън, в света.
Лошото нещо се изсмя. В смеха му нямаше нищо смешно — Томас никога не беше чувал подобно нещо.
— Кой, по дяволите, си ти, Томас? — изграчи Лошото нещо. — Откъде си? Как е възможно тъпак като теб да притежава способност каквато аз нямам?
Момчето не отговори. Не знаеше какво да каже. Искаше му се блъскането отвън да спре, хората да потърсят друг начин да влязат, защото с блъскане не ставаше. Може би трябваше да повикат полиция и да помолят за „челюстите на живота“, ами да, „челюстите на живота“ — като онези, които показваха по телевизията как изваждат хора от катастрофирали коли. Можеха да отварят вратата с „челюстите на живота“ точно както местеха смачканите коли и спасяваха хората. Томас се надяваше полицията да не каже, че с „челюстите на живота“ отварят само коли, а не врати по домовете, защото тогава с него беше свършено.
— Ще ми отговориш ли, Томас? — настоя Лошото нещо.
При боричкането столът за гледане на телевизия се беше преобърнал и сега беше между Томас и Лошото нещо. То протегна ръка, само едната, блесна синята светлина и — пуф! — столът се разпадна на трески като безброй клечки за зъби. Томас едва успя да закрие с длани очите си, за да не ги наранят. Някои трески се забиха по ръцете, дори по брадичката и бузите, други влязоха в ризата и го убодоха по корема, но момчето не чувстваше болка, тъй като беше много заето да се страхува.
Веднага дръпна ръцете си от очите, защото трябваше да следи къде се намира Лошото нещо. То беше надвесено върху него, пред лицето му се носеха прашинки от дървения стол.
— Томас? — повтори Лошото нещо и сложи голямата си ръка върху шията му, както стори на Пит преди известно време.
Томас чу от гърлото му да излизат звуци. Не можеше да повярва, че именно той ги издава, но така си беше. После се чу да казва нещо, което умът му не го побираше как е посмял да изрече:
— Ти не Си Общителен!
Лошото нещо го сграбчи за колана, без да пуска врата му, повдигна го от пода, дръпна го, после пак го блъсна назад към стената, както удари Дерек. Томас никога не беше изпитвал такава болка.
Вътрешната врата на гаража беше с резе, но нямаше предпазна верига. Клинт прибра ключовете в джоба си и влезе в кухнята в осем и десет. Фелина седеше до масата, четеше списание и го чакаше.
Тя вдигна очи и се усмихна. Сърцето му заби учестено, точно както в сантименталните любовни романчета. Клинт не можеше да повярва, че му се случва подобно нещо. Преди да срещне Фелина беше толкова сдържан. Гордееше се, че няма нужда от интелектуален стимул или емоционална подкрепа и затова не се поддава на болките и разочарованията от човешките взаимоотношения. После я срещна. Дъхът му започна да секва, стана уязвим като всички останали и се радваше на това.
Фелина изглеждаше страхотно в семплата синя рокля с червения колан и червените обувки. Силна и едновременно нежна, издръжлива и в същото, време крехка.
Клинт се приближи до нея. Известно време двамата постояха пред хладилника, до мивката, прегръщаха се и се целуваха. Клинт си помисли, че биха били щастливи дори и да бяха глухонеми, дори и да не можеха да четат по устните или да разговарят с езика на жестовете, защото щастието им произлизаше от това, че са заедно, а то не се описва с думи.