Най-накрая той проговори:
— Ама че ден! Нямам търпение да ти разкажа. Искам съвсем набързо да се измия и да се преоблека. Към осем и половина ще излезем, ще идем в „Капрабело“, ще седнем в ъглово сепаре, ще пийнем вино, ще хапнем спагети и чеснов хляб…
„Ще ни стане тежко.“
Клинт се засмя, защото Фелина беше права. Двамата обичаха да ходят в „Капрабело“, но храната там беше с много подправки. Винаги си патеха от яденето.
Отново я целуна и тя седна със списанието в ръка, докато Клинт се запъти през трапезарията по коридора към банята. Пусна топлата вода да се източи, включи електрическата самобръсначка и започна да се бръсне и да се усмихва на образа си в огледалото, защото се радваше на дяволския си късмет.
Лошото нещо беше точно пред лицето му, кривеше се и задаваше въпроси, прекалено много, за да може Томас да помисли и да отговори, дори да беше седнал кротко и спокойно на стол, камо ли с висящи във въздуха крака и притиснат до стената, с непоносима болка в гърба. Той непрекъснато повтаряше:
— Не мога повече, не мога повече.
Винаги, когато казваше тези думи, хората преставаха да го разпитват или да му разказват, оставяха го да проясни мислите си. Но Лошото нещо не беше като другите хора. Не го интересуваше дали мислите на момчето са прояснени, само настояваше за отговори. Кой е Томас? Коя е майка му? Кой е баща му? Откъде е? Коя е Джули? Кой е Боби? Къде е Джули? Къде е Боби?
После извика:
— Хей, ама ти наистина си идиот. Не знаеш отговорите, нали? Ти си толкова тъп, колкото изглеждаш.
Дръпна Томас от стената и го задържа във въздуха с една ръка. Момчето не можеше да диша. Лошото нещо го удари през лицето силно, на Томас не му се искаше да плаче, но не можеше да се въздържи, защото го болеше и защото беше уплашен.
— Защо оставят такива като тебе да живеят? — изсъска Лошото нещо.
Пусна Томас, който се строполи на пода. Лошото нещо го изгледа злобно и в момчето се надигна гняв не по-малък от досегашния страх. И това беше странно, защото Томас почти никога не изпадаше в гняв. А за пръв път в живота си беше едновременно разгневен и уплашен. Но Лошото нещо го гледаше така, сякаш беше бръмбар или боклук на пода, който трябва да се почисти.
— Защо не ги убиват такива още при раждането? Ставаш ли за нещо? Защо не са те убили при раждането, за да те накълцат на парченца за кучешка храна?
Томас помнеше как хората от външния свят го гледаха по същия начин и му говореха злобно, а Джули все ги отпъждаше. Убеждаваше го, че не е нужно да бъде любезен с такива хора и че може да им каже, че Са Груби. Сега Томас се ядосваше Напълно Оправдано и дори Джули никога да не му беше обяснявала, сигурно пак щеше да се ядоса, защото за някои неща просто си беше ясно дали са добри или лоши.
Лошото нещо го ритна по крака и понечи да го ритне още веднъж, личеше си, но откъм прозореца долетя шум. Там се бяха покачили няколко санитари. Чупеха малкото прозорче и опипваха рамката, за да намерят бравата.
Когато стъклото звънна, Лошото нещо вдигна очи и протегна ръце към прозореца, сякаш молеше санитарите да не влизат. Но Томас разбра, че всъщност се кани да пусне синята светлина.
Искаше да предупреди санитарите, ала се досети, че никой няма да го чуе или да го послуша, докато не стане прекалено късно. Затова, докато Лошото нещо беше с гръб, той изпълзя настрани, въпреки че от пълзенето го болеше, въпреки че трябваше да премине през мокрите петна кръв от Дерек, въпреки че му се повдигаше. Беше разгневен и уплашен.
Синя светлина. Много ярка.
Нещо избухна.
Томас чу трошенето на стъкло и нещо по-страшно, като че не само стъклото удари санитарите, ами и част от стената.
Хората се разпищяха. Повечето писъци рязко секнаха, но други продължиха, беше ужасно — някой в тъмното зад пометения прозорец изпитваше по-силна болка.
Момчето не погледна назад, защото вече беше стигнало до леглото на Дерек, откъдето и бездруго нямаше да види прозореца от мястото си на пода. Освен това знаеше какво иска и къде да отиде. Трябваше да стигне дотам преди Лошото нещо да си спомни за него.
Бързо се покатери на леглото, огледа се, видя, че ръката на Дерек виси от едната страна, а от ръкава му по дланта се стичаше кръв и капеше от пръстите. Никак не му се щеше да докосва мъртвец, макар че го беше обичал. И все пак трябваше да го направи. Беше свикнал да прави разни неща, които не му допадаха, такъв беше животът. Затова се вкопчи в ръба на леглото и се придърпа с всички сили. Мъчеше се да не обръща внимание на болката в гърба и ритнатия крак, защото усещането го вцепеняваше и забавяше. Дерек беше точно пред него с отворени очи и уста, окървавен, притиснал падналите от стената снимки на близките му, толкова тъжен, толкова страшен, заминал завинаги за Лошото място. Томас грабна стърчащите от гърдите му ножици и ги дръпна, като си повтаряше, че в това няма нищо лошо, защото Дерек не чувстваше нищо и никога повече нямаше да почувства.