— Ти! — изкрещя чудовището.
Момчето се обърна да види къде е Лошото нещо, а то се оказа точно зад него, приближаваше се към леглото. Затова Томас замахна с ножиците колкото можеше по-силно, а по лицето на Лошото нещо се изписа почуда. Ножиците се забиха в рамото му. Страшното същество изглеждаше още по-учудено. Бликна кръв.
Томас извади ножиците и каза: „за Дерек“, после добави: „и за мене.“
Не беше сигурен какво ще се случи, но си представяше, че бликналата кръв ще причини болка на Лошото нещо и може би ще го умъртви като Дерек. В другия край на стаята вече нямаше прозорец, нямаше я и част от стената, а от дупките излизаше пушек. Томас си представи, че ще изтича дотам и ще се промъкне през отвора, въпреки че от другата страна беше нощта.
Но не можеше да си представи това, което всъщност се случи, защото Лошото нещо се държеше така, сякаш изобщо не беше наранено с ножиците, сякаш от него не течеше кръв. То го грабна и пак го повдигна. Блъсна го в шкафчето, от което го заболя много повече от стената, защото шкафът имаше дръжки и ръбове.
Томас чу как нещо вътре в него изпращя и се разкъса.
Но най-странното беше, че вече не плачеше, не искаше да плаче, като че всичките му сълзи бяха изтекли.
И още нещо странно: вече не беше толкова уплашен, сякаш страхът му се беше изразходвал също като сълзите. Томас погледна Лошото нещо право в очите и видя големия мрак, по-голям от тъмнината отвън след залез-слънце и разбра, че иска да го умъртви, че ще го умъртви и в това няма нищо нередно. Не се боеше да умре. Смъртта си оставаше Лошото място, не му се искаше да отива там, но изведнъж изпита особено добро чувство към Лошото място — може би пък няма да бъде чак толкова самотен, дори можеше да бъде по-малко самотен, отколкото понякога тук. Стори му се, че в Лошото място вече има някой, който го обича, обича го дори повече, отколкото Джули го обича, повече и отколкото някога го обичаше татко — някой сияен образ, без следа от мрак около него, толкова светъл, че чак не можеш да го погледнеш.
Лошото нещо притискаше Томас към шкафчето с една ръка, докато с другата измъкна ножиците от рамото си.
После ги заби в тялото на момчето.
Томас започна да се изпълва със светлина, светлината, която го обичаше, и разбра, че си отива. Надяваше се Джули да разбере колко смел е бил през последните си мигове, как престана да плаче и да се плаши и успя да отвърне на нападението. После, изведнъж се сети, че не е телевизионирал предупреждение до Боби, че Лошото нещо е и по техните следи и се зае с тази работа.
… ножиците се врязаха в него…
Внезапно се сети за нещо още по-важно, което се налагаше да свърши. Трябваше да съобщи на Джули, че Лошото място не е чак толкова лошо, че там светлината те обгръща с любов. Джули трябваше да го знае, защото дълбоко в себе си всъщност не вярваше. Представяше си, че там е тъмно и самотно, както преди си мислеше Томас и затова отброяваше всяко тиктакане и се тревожеше дали преди да изтече времето ще успее да направи всичко, да научи, да види, да почувства и да получи всичко, да се погрижи за Томас и за Боби, за да бъдат добре, ако Нещо Се Случи На Нея.
… ножиците пак се врязаха…
А Джули беше щастлива с Боби, но щастието й нямаше да бъде пълно, ако не узнаеше, че не бива да се тревожи да не би всичко да свършва в мрак. Тя беше толкова добра, че човек трудно можеше да се досети колко е тревожна вътрешно. Само Томас го разбираше сега, когато светлината го изпълваше. Чак сега му стана ясно колко всъщност се тревожи Джули. Тревогата й идваше от това, че трудът, надеждите и мечтите, усилията, постъпките и обичта губят смисъл, щом рано или късно ще бъдеш мъртъв завинаги.
… ножиците…
Ако знаеше за светлината, Джули щеше да престане да се тревожи. Затова Томас телевизионира и това послание заедно с предупреждението и с последните три думи до нея и до Боби, собствените му думи, изпращаше всичко наведнъж и се надяваше да не се обърка: „Лошото нещо идва, внимавайте, Лошото нещо, има светлина, която те обича, Лошото нещо, и аз те обичам, има светлина, има светлина, ЛОШОТО НЕЩО ИДВА…“
В осем и петнадесет бяха на магистралата Футхил, устремени към връзката с магистралата Вентура, по която щяха да преминат през долината Сан Фернандо почти до океана, преди да завият на север към Окснард, Вентура и оттам до Санта Барбара. Джули знаеше, че трябва да намали скоростта, но не успя да си го наложи. Бързото каране малко я успокояваше — ако се придържаше към ограничението сто километра в час, сигурно щеше да се разкрещи още около Бърбанк.