По стереоуредбата звучеше Бени Гудман. Богатата мелодика и накъсаният ритъм изглеждаха съзвучни с бясното препускане. Ако това беше филм, музиката на Гудман щеше да подхожда прекрасно на сенчестата, панорамна гледка на осеяните със светлинки хълмове, покрай които преминаваха от град на град, от квартал на квартал.
Джули знаеше защо е толкова напрегната. По съвсем неочакван начин Мечтата се оказа толкова близо, но ако протегнеха ръка, щяха да изгубят всичко. Всичко. Надеждите. Любимия човек. Живота.
Седнал до нея, Боби й имаше такова доверие, че можеше да задреме дори при скорост над сто и четирийсет километра в час, въпреки мисълта, че и тя бе спала само три часа предната нощ. От време на време Джули го поглеждаше само защото й беше приятно, че той е до нея.
Съпругът й все още не разбираше защо са тръгнали на север да проверят семейство Полард и защо надхвърлят обичайните служебни задължения към клиента, но неговото объркване се дължеше на факта, че беше почти толкова добър, колкото изглеждаше. Понякога нарушаваше правилата и законите заради своите клиенти, но в личния живот нямаше по-съвестен човек. Джули беше с него веднъж, когато от повреден автомат за вестници Боби получи неделния брой на „Лос Анжелис Таймс“ и ресто от три двайсет и петцентови монети в повече, след което веднага пусна парите обратно в процепа, въпреки, че преди същия автомат беше задържал повече монети и със сигурност вече сметката беше няколко долара в ущърб на Боби.
— Добре де — каза тогава младият мъж и се изчерви от присмеха й към неговата прилежност, — може би автоматът е мошеник и си му е добре така, но аз не мога.
Джули можеше да му обясни, че са се захванали със случая Полард, защото за пръв и последен път в живота си бяха близо до големите пари, до големия шанс, който търси всеки човек, но малцина го намират. Франк им беше показал за миг парите в чантата и им беше разказал за втората чанта в мотела. Оттогава бяха като мишки в лабиринт, привличаше ги миризмата на сиренето, въпреки че и двамата бяха заявили, че не преследват лични цели. Когато Франк се появи в болничната стая Бог знае откъде с още триста хиляди, нито Джули, нито Боби поставиха въпроса за законността, въпреки че не можеха повече да си затварят очите и да се кълнат в невинността на клиента си. Миризмата на сиренето беше станала толкова силна, че не можеха да устоят. Хвърляха се с главата напред, защото виждаха възможността да използват Франк, за да победят в мишето състезание и да си купят Мечтата по-скоро, отколкото се бяха надявали. Бяха готови да използват мръсни пари и съмнителни средства, за да постигнат желаната цел, въпреки че Джули изтъкваше като оправдание, че не са толкова алчни и не могат просто да откраднат парите и диамантите на Франк и да го оставят в ръцете на неговия брат психопат. Или пък дори чувството им за дълг към клиента вече беше измамно — оправдание, което можеха да посочват впоследствие пред себе си, за да обяснят не чак толкова благородните си постъпки и подбуди.
Джули можеше да му разкаже всичко това, но не го направи, защото не й се искаше да спори с него. Трябваше да го остави сам да стигне до същите изводи. Ако се опиташе да му го обясни предварително, той щеше да възрази. Дори и да признаеше частица от истината, Боби щеше да подхване безкраен спор за правилността на Мечтата, за моралността на нейната същност — целта, която оправдава средствата. Но според Джули високоблагородната цел не можеше да остане непроменена, ако към нея се вървеше с неморални средства. Не можеше да се откаже от Големия шанс, ала се тревожеше, че когато постигнат Мечтата, тя ще се окаже опетнена, не каквато би трябвало да бъде.
Въпреки всичко Джули продължи да кара. Бързо. Защото скоростта разсейваше част от страха и напрежението. Притъпяваше и бдителността. А без тази бдителност ставаше по-малка вероятността да се откаже от опасния сблъсък с Полардови, който изглеждаше неизбежен, ако искаха да използват възможността да получат огромно богатство, даващо им възможност да осъществят всичките си планове.
Движението по пътя беше намаляло, зад тях нямаше никого, най-близката кола отпред беше на около четиристотин метра, когато Боби извика и се изправи рязко, сякаш я предупреждаваше за опасност от катастрофа. Наведе се рязко и хвана главата си с две ръце, като да облекчи внезапен пристъп на мигрена.