Сапфиреносинята топка вече изглеждаше плътна като истински скъпоценен камък, но по размери приличаше на баскетболна топка. Беше почти готова.
Несправедливо обиден с етикета „идиот“, Канди не изпитваше никакво съчувствие към истинските инвалиди. Напротив, силно ги мразеше и се надяваше омразата му да подскаже на хората, че не е и никога не е бил един от тях. Да се мисли подобно нещо за него или пък за сестрите му беше обида към святата му майка, която не беше способна да роди идиот.
Канди прекрати притока на енергия и отдръпна ръце от топката. За миг се загледа в нея. Усмихваше се, като си представяше какво ще настъпи в този отвратителен приют.
През дупката, образувана там, където допреди малко бяха прозорецът и стената, дочу оглушителния вой на сирени, после изведнъж вместо воя долетя проточено ръмжене — признак, че сирените са изключени.
— Помощта идва, Томас — рече Канди и се изсмя.
Протегна ръка към сапфирената топка и я побутна. Тя полетя през стаята като изстреляна балистична ракета. Проби стената зад леглото на Дерек и направи дупка като от снаряд, после премина през следващата стена, и през следващата. Рушеше неудържимо всичко, пръскаше искри и подпалваше всичко наоколо.
В мига, когато се отправяше на път към къщата в Пласенша, Канди чу писъци и взрив.
52
Боби застана встрани на магистралата. Държеше се за вратата на колата и се мъчеше да си поеме дъх. Беше сигурен, че ще повърне, но пристъпът бе отминал.
— Добре ли си? — попита тревожно Джули.
— Ами… да.
Колите профучаваха край тях. Силната въздушна струя и ревът им създаваха у Боби странното чувство, че двамата с Джули продължават да карат тойотата със сто и шейсет километра в час, докато той се държи за отворената врата, а тя е сложила ръка на рамото му и по необясним начин пазят равновесие и краката им не изгарят от съприкосновението с асфалта при шеметната скорост, въпреки че никой от двамата не шофира.
Сънят много го беше объркал и разстроил.
— Всъщност не беше сън — обясняваше й Боби. Продължаваше да стои с наведена глава и разглеждаше пръснатия чакъл встрани от магистралата. Не изключваше нов пристъп на изтощителен световъртеж и повдигане. — Не като предишния сън за нас, за грамофона и океана киселина.
— Ами пак за „лошото нещо“.
— Да. Но не можеш да го наречеш сън, защото просто ей така… думите нахлуха в съзнанието ми.
— Откъде?
— Не знам.
Осмели се да вдигне глава, зави му се свят, но не му прилоша.
— Лошото нещо… внимавайте… има светлина, която те обича… Не помня всичко. Беше много силно, настойчиво, сякаш някой ми крещеше през фуния, долепена до ухото ми. И това обаче не е точно, защото в действителност не чувах думите, те си стояха там, в главата ми. Усещах ги силно, ако може да се каже така. И то без образи както се случва насън. Само усещания, колкото силни, толкова и объркани. Страх и радост, гняв и опрощение… а съвсем в края някакво странно усещане за спокойствие, което… не мога да опиша.
Към тях затрещя питърбилт с най-големия фургон, който законът позволяваше по пътищата. Изникнал в мрака зад ослепителната светлина на фаровете, той приличаше на изплувало от дълбините морско чудовище — с първична сила и студен гняв, с вечно неутолим глад. Кой знае защо, докато колата профучаваше покрай тях, Боби се сети за човека от плажа на Пуналу и потръпна.
— Добре ли си? — попита Джули.
— Да.
— Сигурен ли си?
Боби кимна:
— Само малко ми се вие свят. Нищо друго.
— И сега какво?
Той я погледна.
— Че какво друго? Продължаваме към Санта Барбара. Ел Енканто Хайс и слагаме край на всичко това… по някакъв начин.
Канди се появи под портала между дневната и трапезарията. Там нямаше никого.
Отзад в къщата се чуваше бръмчене. След миг неканеният, чудовищен гост разбра, че работи електрическа самобръсначка. Звукът спря. После в мивката потече вода и зажужа вентилаторът в банята.
Канди реши да тръгне направо през коридора към банята и да изненада мъжа. Но от другата посока дочу шумолене на хартия.
Прекоси трапезарията и застана на прага на кухнята — по-малка от кухнята в родната му къща, но безукорно чиста и подредена, каквато неговата не беше след смъртта на майка му.
До масата, с гръб към него, седеше жена в синя рокля. Беше надвесена над някакво списание, разлистваше го, сякаш търсеше нещо интересно за четене.
Канди владееше телекинетичните таланти много по-сигурно и по-точно, отколкото Франк. Можеше да се телепортира по-ефикасно и по-бързо, причиняваше по-малко разместване на въздуха и по-малко шум от молекулната съпротива. Въпреки всичко се изненада, че жената не се беше изправила, за да провери какво става, защото звуците от пристигането му се разнесоха в малката съседна стая и явно бяха достатъчно особени, за да привлекат нейното внимание.