На прага се появи Клинт. Като се изключат дрехите — сиви панталони, тъмносин блейзър, винен пуловер и бяла риза — изглеждаше точно както оставения върху албума образ. Явно доста се беше позанимавал с щанги навремето. Косата му беше гъста, черна, сресана назад от челото. Лицето му беше като изваяно от гранит, изразът на очите бе непримирим.
Възбуден от скорошното убийство и от вкуса на кръв, Канди наблюдаваше другия мъж с интерес. Чудеше се какво ли ще се случи по-нататък. Възможностите бяха най-разнообразни и нито една не беше скучна.
Клинт не реагира според очакванията му. Не прояви изненада, когато видя проснатата мъртва жена върху масата. Не изглеждаше ужасен или сломен от загубата, нито пък изпадна в гняв. В каменното му лице нещо се промени, сякаш под повърхността се разместваха тектонични пластове.
Накрая погледна Канди в очите и промълви:
— Ти.
Едносричното потвърждение, че е разпознат, смути Канди. За миг се обърка откъде ли този човек можеше да го познава, после се сети за Томас.
Възможността Томас да е споделил виденията си с този или с други хора беше най-страшният поврат в живота на Канди след смъртта на майка му. Службата му в Божията армия на отмъстителите беше личен ангажимент, тайна, която не биваше да излиза извън семейство Полард. Майка му го бе предупредила, че няма нищо лошо в това да се гордее с Божията служба, но че гордостта му ще го доведе до падение, ако започне да се хвали с божествения си подвиг пред други. „Сатаната — разправяше му тя — непрекъснато търси имената на войните от Божията армия, а ти си точно такъв. Когато ги открие, той ги унищожава с червеи, които ги изяждат приживе отвътре, тлъсти червеи като змии, и ги засипва с огън и жупел. Ако не можеш да запазиш тайната, ще умреш и ще идеш в ада заради голямата си уста.“
— Канди — прошепна Клинт.
Споменаването на името разпръсна и последните съмнения за разкриването на тайната извън семейството. Канди беше страшно загазил, въпреки че самият той не беше нарушил обета за мълчание.
Представи си, че в момента Сатаната стои в някакво тъмно и задимено място, отмята глава и пита: „Кой? Как го каза? Как се казва той? Канди ли? Канди чий?“
Колкото вбесен, толкова уплашен, Канди понечи да заобиколи кухненската маса. Чудеше се дали Клинт е научил за него от Томас. Беше твърдо решил да пречупи този мъж и да го накара да проговори, преди да го убие.
С най-неочакван жест след каменното спокойствие, с което бе приел убийството на жената, Клинт бръкна в сакото, извади револвер и стреля два пъти.
Всъщност може би изстреля и повече от два куршума, но Канди не чу нищо повече. Първият изстрел го улучи в стомаха, а вторият в гърдите и го отблъсна назад. За щастие главата и сърцето останаха незасегнати. Ако беше наранена мозъчната тъкан, ако бе повредена загадъчната и крехка връзка между мозъка и съзнанието и бе заклещила съзнанието в капана на повредения мозък, преди Канди да успее да ги отдели един от друг, щеше да се изгуби способността да се телепортира и да го остави на произвола на съдбата. Също така, ако сърцето му бе спряло от точен куршум преди той да се дематериализира, Канди щеше да рухне мъртъв на място. Само такива рани можеха да го довършат. Притежаваше много способности, но не беше безсмъртен. Затова беше благодарен на Бога, че му позволи да се измъкне от кухнята и да се върне жив в майчината си къща.
Магистралата Вентура. Джули караше бързо, макар и не чак толкова като преди. От радиокасетофона долиташе мелодията „Кошмар“ на Арти Шоу.
Боби беше потънал в мисли, загледан през страничното стъкло в нощния пейзаж. Не можеше да се отърси от потока думи, които бяха прогорили съзнанието му като бомба, като разтопен метал. Беше се успокоил от съня, който го бе уплашил предната седмица. В края на краищата всеки сънуваше кошмари. Макар и необикновено ярък, абсурдно правдоподобен, сънят не беше необичаен или поне Боби си бе внушил така. Но сегашното преживяване беше различно. Не можеше да повярва, че настойчивите, горещи като лава думи са изригнали от собственото му подсъзнание. Сънят със сложните фройдистки послания в многозначна сцени и символи беше разбираем — нали в крайна сметка подсъзнателното се проявяваше в евфемизми и метафори. Но потокът думи беше много прям, директен, като изпратен по телетипна машина право в мозъчната му кора.
От време на време Боби шаваше неспокойно. Заради Томас.
Кой знае защо, колкото повече размишляваше върху потока думи, толкова повече в ума му се явяваше Томас. Боби не виждаше връзката и затова се мъчеше да не мисли за момчето, да се съсредоточи върху възможните обяснения на случката. Но Томас неизменно се връщаше — ненатрапчиво, но постоянно. След известно време у Боби се оформи мъчителното чувство, че има връзка между потока думи и Томас, въпреки че нямаше ни най-малка представа каква може да бъде тя.