Изненада се колко дълго трае падането от шестия етаж — разстоянието в края на краищата не беше чак толкова голямо, но беше смъртоносно. Имаше време да зърне възхитителната гледка на отдалечаващата се светлина от прозореца, да се сети за хората, които бе обичал и за несбъднатите мечти, дори да забележи облаците, завърнали се на здрачаване, от които пръскаха капчици дъжд. Последната му мисъл беше за градината зад къщичката му в Коста Меза, където целогодишно оглеждаше цветя и тайничко им се радваше — изящната мека тъкан на кораловочервените листенца, по ръбовете капки роса, блеснали…
Канди отмести тежкото бюро и се надвеси от прозореца на шестия етаж. Покрай стената се издигна хладно въздушно течение и го блъсна в лицето.
Мъжът без обувките лежеше по гръб на широкия тротоар долу, осветен от кехлибарените отражения на уличната лампа. Беше заобиколен от счупени стъкла, смачкани метални щори и бързо разрастващо се петно от собствената му кръв.
Канди се закашля. Все още поемаше дъх трудно и притискаше с ръка израненото гърло. Смъртта на този човек го притесни. Не като факт, а заради бързината. Канди искаше първо да го разпита, за да разбере кои са Боби и Джули и каква връзка имат с психопата Томас.
А когато Канди се бе телепортирал в приемната, човекът го беше сметнал за Франк. Нали произнесе името на Франк. Хората от „Дакота & Дакота“ бяха по някакъв начин свързани с брат му, знаеха за способността му да се телепортира! — и затова сигурно можеха да му кажат къде се крие този жалък майцеубиец.
Канди предполагаше, че в кантората ще намери поне част от отговорите, които търсеше, но се тревожеше, че полицията ще се вдигне на крак от падането на човека през прозореца и ще се наложи да изчезне, преди да е намерил необходимата му информация. Приключенията през тази нощ неизменно вървяха на фона на полицейските сирени.
Но засега воят им не се чуваше. Може би имаше късмет и никой не бе забелязал падането. Едва ли имаше човек на работа в останалите кантори в сградата. В крайна сметка беше само девет без десет. Сигурно чистачките някъде миеха подове или изпразваха кошчета за боклук, но може би не бяха чули нищо, за да се обадят в полицията.
Човекът стремглаво полетя към смъртта си с учудващо малко протест. Не изпищя, само понечи да изкрещи миг преди удара, но викът веднага секна и не привлече вниманието на никого. Чупенето на стъклата и дрънкането на металните щори беше достатъчно шумно, но всичко свърши, преди някой да успее да разбере откъде идва звукът.
Улица с четири ленти за колите опасваше търговския център „Фешън Айлънд“ и административните сгради от външната страна на кръговото движение. Но явно улицата е била пуста при падането.
Сега обаче отляво се появиха две коли една зад друга. Минаха без да намалят скоростта. Шофьорите не видяха падналия труп, защото ниски храсти отделяха тротоара от платното. Кварталът с високите административни сгради очевидно не привличаше нощни минувачи, затова мъртвецът щеше да бъде открит чак на сутринта.
Канди се огледа по улицата. Отстрани на търговския център, на около петстотин метра започваше редица от ресторанти и магазини. Неколцина пешеходци, на вид съвсем мънички от разстоянието, се движеха между паркираните коли и входовете. Като че никой не беше забелязал нищо. Всъщност никак нямаше да е лесно да бъде забелязан човек в тъмни дрехи, който пада от почти изцяло затъмнена сграда и се вижда само за няколко секунди преди силата на земното притегляне да го довърши.
Канди се окашля, за да прочисти гърлото си, изкриви лице от болка и се изплю от прозореца.
Усети вкуса на кръв. Този път беше неговата собствена.
Обърна се с гръб към прозореца и започна да разглежда кантората. Чудеше се къде да търси отговор на въпросите си. Ако можеше да открие Боби и Джули Дакота, сигурно те щяха да обяснят телепатията на Томас и — още по-важно — да му предадат Франк.
След като два пъти реагира на предупреждението от радарния детектор и два пъти се измъкна от засичане на скоростта в западната част на долината, Джули пак подкара със сто и четирийсет километра. Тойотата направо профуча покрай Лос Анжелис.
На предното стъкло паднаха няколко капчици дъжд, но бързо изсъхнаха. Джули изключи чистачките почти веднага след като ги беше включила.
— Санта Барбара е може би на час път оттук — каза тя, — освен ако не цъфне някое съвестно ченге.