Болеше я вратът, беше много изморена, но не й се щеше да се сменят с Боби — нямаше търпението този път просто да се вози в колата. Очите й смъдяха. Клепачите й обаче не натежаваха. Сигурно нямаше да успее да заспи. Събитията от изминалия ден бяха прогонили съня. Държеше я будна и тревогата от предстоящото, не само пътят, който ги делеше от Ел Енканто Хайс.
Откакто се събуди от „потока думи“, както го нарече, Боби беше в лошо настроение. Личеше му, че се тревожи за нещо, но явно още не му се искаше да сподели.
След малко Боби се опита да не мисли повече за потока от думи и свързаните с него мрачни предчувствия и затова подхвана разговор на съвсем друга тема. Намали звука на стереоуредбата. Така търсеният ефект от „Американски патрул“ на Глен Милър се развали напълно.
— Замисляла ли си се, че четирима от единайсетте ни служители са от азиатски произход? — попита той.
— Е, и какво? — каза Джули, без да откъсва очи от пътя.
— Какво значи това според теб?
— Назначаваме само първокласни специалисти и така се е случило, че четирима от първокласните специалисти, пожелали да работят за нас, са китайци, японци и виетнамци.
— Това е само част от обяснението.
— Само част ли? — изненада се Джули. — А каква е другата? Да не си въобразяваш, че лошият Фу Манчу ни е осветил със загадъчния си прожектор от тайната крепост някъде из тибетските планини и ни е накарал да ги вземем на работа?
— И то е част от причините — продължи Боби. — Има и още нещо: привлича ме азиатският характер. Или по-скоро това, което хората смятат, че е азиатският характер: интелигентност, голяма самодисциплина, подреденост, силно чувство за традиция и ред.
— Но това са характерните черти на всички наши служители, не само на Джейми, Нгуен, Хал и Лий.
— Знам. Но с американците от азиатски произход се чувствам удобно, защото ми допада техният стереотип. Убеден съм, че с тях работата ще върви гладко и стабилно, изпитвам нужда от този стереотип, защото… ами защото не съм точно такъв тип, какъвто съм си въобразявал. Готова ли си да чуеш нещо поразително?
— Винаги — отсече Джули.
Често пъти по време на работа, в компютърната зала Лий Чен слагаше компактдиск в своя „Сони“ и слушаше музика през слушалките. Винаги затваряше вратата, за да не се разсейва и несъмнено някои колеги го смятаха за необщителен. Но когато се заемаше с проникването в сложна и добре охранявана мрежа от данни, като например полицейските системи, в които продължаваше да се рови, Лий се нуждаеше от съсредоточаване. Понякога музиката го разсейваше, както всичко останало, зависеше от настроението му. Все пак най-често му помагаше да работи. Соловите изпълнения на пианиста Джордж Уинстън от „Ню Ейдж“ понякога му се струваха най-подходящи. Но в повечето случаи слушаше рокендрол. Тази вечер беше избрал Хюи Луис и „Дъ Нюз“: „Да се оправиш“, „Силата на любовта“, „Сърцето на рокендрола“ и „Убиваш ме“. Напрегнато вторачен в екрана на терминала (неговият прозорец към омагьосващия свят на киберпространството), с „Лошото си е лошо“ в слушалките, Лий нямаше да чуе нищо отвън, дори Господ да бе решил да разкъса небесата и да обяви предстоящото унищожение на човешката раса.
От счупения прозорец духаше студен вятър, но на Канди му ставаше топло от растящото раздразнение. Движеше се бавно из просторното помещение, пипаше различни предмети, докосваше мебелите, мъчеше се да улови образ, който би разкрил къде се намират двамата Дакота и Франк. Дотук нямаше успех.
Можеше да се разрови из чекмеджетата и кантонерките, но това щеше да му отнеме цели часове, защото нямаше представа къде биха могли да държат информацията, която го интересуваше. Разбираше също, че може и да не осъзнае, че е попаднал където трябва, защото не беше изключено отговорът да се крие в папка или плик с напълно безсмислен за него код или име на делото. Майка му го беше научила да чете и да пише, беше ненаситен читател, също като нея, докато не изгуби интерес към книгите след смъртта й, беше усвоил толкова знания, колкото би получил в който и да е университет и все пак се осланяше повече на разкритото от необикновените му способности, отколкото на писаното върху хартия.
Освен това вече беше ходил в приемната, където намери домашния адрес и телефонния номер на Дакота. Обади се да провери дали са вкъщи. На третото позвъняване се включи телефонен секретар, но Канди не остави никакво съобщение. Искаше да научи не само адреса, където двамата Дакота щяха да се появят по някое време. Трябваше му да разбере къде се намират сега, в този миг, защото нямаше търпение да ги открие и да изтръгне от тях отговорите.