Вдигна трета чаша за уиски. Търкаляха се из цялата стая. Остатъчният психичен образ по чашата му разкри мигновено ярък образ на човек на име Джаки Джакс. Канди ядно я захвърли. Чашата отскочи от канапето и тупна на пода, без да се счупи.
Този тип Джакс беше оставил ярка и шумна психична следа навсякъде по пътя си, също както куче с болен пикочен мехур белязва всяка своя стъпка с капчици миризлива урина. Канди усети, че в момента Джакс е заедно с много други хора на прием в Нюпорт Бийч. Усети също, че усилията да търси Франк или двамата Дакота чрез Джакс ще бъдат напразни. Дори и Джакс в този миг да беше сам и леснодостъпен, Канди направо би го убил, само защото останалото след него излъчване изглеждаше нагло и неприятно.
Или още не беше намерил предмет, докосван достатъчно дълго от Дакота, за да оставят отпечатък, или нито един от двамата не беше от типа хора, които оставят плътна и трайна психична следа зад себе си. По някакви необясними за Канди причини някои хора се проследяваха по-трудно от други.
Проследяването на Франк винаги беше средно трудно, но надушването на следата тази вечер беше по-трудно от обикновено. Канди няколко пъти усети, че Франк е бил в стаята, но отначало не намери нищо, в което да се е наслоило излъчването на брат му.
После се зае с четирите стола. Започна с най-големия. Докато опипваше с чувствителните си пръсти тапицерията, потръпна от вълнение, защото веднага разбра, че Франк е седял там и то съвсем скоро. Тапицерията на едната облегалка беше леко разкъсана. Канди пъхна палец в дупката и в съзнанието му нахлуха необикновено ярки изображения на Франк.
Бяха прекалено много. Канди беше възнаграден с поредица от образи на места, където Франк бе ходил, след като бе станал от стола: планините Сиера, апартамента в Сан Диего, където живя за кратко време преди четири години, ръждясалата порта на майчината му къща на Пасифик Хил Роуд, гробище, кабинет с библиотека, където Франк бе прекарал толкова малко, че образите бяха съвсем смътни, плажа в Пуналу, на който Канди едва не го хвана… И още много образи, много пътувания, едно върху друго. Последните пътешествия се губеха.
Отвратен, Канди блъсна стола и се обърна към масичката за кафе, където стояха още две чаши. На дъното им имаше разтопен лед и уиски. Канди вдигна едната и се появи образът на Джули Дакота.
Докато Джули караше към Санта Барбара, сякаш бяха на скоростна отсечка в ралито „Индианаполис 500“, Боби сподели поразителното нещо: дълбоко в душата си не бил такъв разпилян, какъвто изглеждал; при хаотичните си пътувания с Франк, особено в миговете на съществуване като безплътно съзнание и трескав вихър от атоми, открил в себе си дълбоко вкоренена привързаност към реда и стабилността, за която изобщо не подозирал, готовност да не се откроява от останалите; слабостта му към суинга се дължала по-скоро на изработените до най-малката подробност структури, а не толкова на опияняващата музикална свобода, въплътена в джаза; духът му не бил и наполовина толкова свободолюбив, за какъвто се смятал… бил много по-консервативен поддръжник на традицията, отколкото се надявал.
— Накратко — обобщи Боби — докато си си казвала, че си омъжена за свободомислещ човек от типа на младия Джеймс Гарнър, излиза, че всъщност твоят съпруг е бил от типа на Чарлс Бронсън, без възрастта да има някакво значение.
— Мога да живея с тебе всякак, Чарли.
— Сериозно ти говоря. Е, почти. Прехвърлил съм трийсетте, не съм дете. Отдавна е трябвало да проумея тези неща за себе си.
— Така е станало.
— А?
— Обичаш реда, разума, логиката — затова си се захванал с твоята работа, в която можеш да поправяш злините, да помагаш на невинните, да наказваш лошите. Затова споделяш Мечтата с Чен: да уредим мъничкото си семейство, да излезем от хаоса на днешния свят и да си купим мир и спокойствие. Затова не ми позволи онзи Урлицър 950 — мехурчетата и скачащите газели ти идват малко множко, а?
Боби замълча за миг, учуден от нейния отговор.
На запад се простираше безкрайната морска шир.
— Може би си права — промълви Боби. — Може би винаги дълбоко в себе си съм знаел какъв съм. Но не е ли притеснително колко дълго време съм се самозаблуждавал?
— Не си. Ти си свободомислещ и мъничко от типа на Чарлс, което е хубаво. Иначе изобщо не бихме могли да общуваме, защото няма по-голям Бронсън от мен, с изключение може би на самия Бронсън.
— Божичко, тук си права! — възкликна Боби и двамата се засмяха.
Скоростта на тойотата беше паднала под сто и десет. Джули пак качи на сто и трийсет и попита: