— Боби… за какво всъщност мислиш?
— За Томас.
— Защо Томас? — погледна го тя.
— Откакто дойде потокът думи, не мога да се отърва от чувството, че е в опасност.
— Че какво общо има Томас?
— Не зная. Но ще ми олекне, ако намерим телефон и се свържем с „Чиело Виста“. Само… само за да сме сигурни.
Джули рязко намали скоростта. След пет километра излязоха от магистралата и приближиха една бензиностанция. Имаше стоянка за пълно обслужване. Докато служителят миеше прозорците, проверяваше маслото и пълнеше резервоара с безоловен бензин, двамата влязоха, за да се обадят по автомата.
Телефонът беше от най-новите електронни модели и можеше да се ползва с всичко: от монети до кредитни карти. Беше поставен на стената до лавица с бисквити, шоколади и ядки. Имаше и автомат за презервативи, на видно място, благодарение на създадения от СПИН обществен хаос, Боби използва абонатната им телефонна карта, за да се обади в дома „Чиело Виста“ в Нюпорт.
Телефонът не даваше нито свободно, нито заето. Боби чу поредица странни електронни сигнали, после глас на запис го уведоми, че временно има смущения в резултат на неясни повреди по линията. Монотонният глас му предложи да позвъни по-късно.
Боби се обади в централата и помоли да го свържат със същия номер, но пак безуспешно.
— Съжалявам, господине. Моля обадете се по-късно — каза телефонистката.
— Какви проблеми може да има по линията?
— Не мога да ви кажа, господине, но със сигурност връзката ще се възстанови скоро.
Боби държеше слушалката настрани, така че и Джули да чува разговора. Той затвори телефона и я погледна.
— Хайде да се връщаме. Имам предчувствието, че Томас има нужда от нас.
— Да се връщаме ли? Остава ни малко повече от половин час до Санта Барбара. Много по-далеч сме от дома.
— Може да му трябваме. Признавам, че предчувствието ми не е силно, но е упорито и… странно.
— Ако се нуждае от спешна помощ — възрази Джули, — няма да успеем в никакъв случай. А пък ако не е спешна, имаме време да идем до Санта Барбара и пак да се обадим от мотела. Ако е болен, ранен или нещо подобно, отиването до Санта Барбара и обратно ще ни е отнело не повече от час.
— Е…
— Той ми е брат, Боби. Тревожа се за него също както ти се тревожиш и те уверявам, че всичко ще бъде наред. Обичам те, но да знаеш, че не притежаваш свръхестествени дарби, та да ме докараш до истерия.
— Права си. Само съм… малко изнервен. Още не съм се успокоил от пътешествията с Франк.
Върнаха се на магистралата. Откъм морето пълзяха тънки ивици мъгла. Пак заръмя и спря след по-малко от минута. Задухът и неопределеното, но несъмнено усещане за тежест от непрогледно черното нощно небе предвещаваха мощна буря.
Изминаха няколко мили. Боби наруши тишината:
— Трябваше да се обадя на Хал в кантората. Докато седи и чака Франк, може да се обади на някои познати в телефонната компания и полицията, за да се увери, че в „Чиело Виста“ не се е случило нищо лошо.
— Ако и от мотела не успеем да се свържем заради повредата, може да обезпокоиш Хал за това — съгласи се Джули.
Върху чашата Канди видя образа на Джули Дакота. Очевидно беше същото лице, което се беше мярнало в мислите на Томас по-рано вечерта, само че не толкова идеализирано, колкото в паметта на момчето. С шестото си чувство разбра, че от кантората се е прибрала у дома, на адреса, намерен в справочника на секретарката. Вкъщи е прекарала кратко време, после тръгнала нанякъде с кола с още един човек, най-вероятно с мъжа на име Боби. Канди не виждаше повече и съжали, че нейните следи не са толкова силни като следите на Джакс.
Остави чашата. Реши да отиде в нейната къща. Двамата с Боби не бяха там в момента, но можеше да намери предмет, който също както чашата, би го отвел още една-две стъпки по дирите им. Ако не намереше нищо, можеше да се върне в кантората и да продължи търсенето, защото предполагаше, че полицията няма да е пристигнала заради открития навън труп.
Лий изключи компютъра, спря компактдиска с Хюи Луис и „Дъ Нюз“ насред „Вървя по тънко въже“ и махна слушалките.
Доволен след дългото и плодотворно упражнение в света на силикона, той се изправи, протегна се, прозина се и погледна колко е часът. Малко след девет. Беше работил дванадесет часа.
Човек би предположил, че Лий не би поискал нищо друго, освен да се изтегне в леглото и да спи половин ден. Но той реши да се прибере за малко в апартамента си на десет минути път от кантората, да се освежи и да го удари на нощен живот. Предната седмица бе открил нов клуб на име „Ядрената усмивка“. Музиката там беше силна, питиетата — неразредени, поведението на тълпата — освободено, а жените — знойни. На Лий му се искаше да потанцува, да пийне и да намери някоя, която умира да бъде изчукана както трябва.