Джули се приведе над указателя и се зачете напрегнато:
— Фогърти Джеймс, Фогърти Дженифър, Фогърти Кевин…
— Ако не е лекар и обикновено не използва титлата или ако „доктора“ е само прякор, здраво ще загазим. Пък дори и да е лекар, не си прави труда да го търсиш в жълтите страници под заглавието „Лекари“, защото възрастта му е доста напреднала и сигурно е пенсионер.
— Ето! — възкликна Джули. — Фогърти, д-р Лорънс Дж.
— Има ли адрес?
— Да — тя скъса страницата от указателя.
— Страхотно. Щом видиш злощастната къща на Полардови, ще посетим Фогърти.
Боби бе виждал къщата три пъти по време на пътешествията си с Франк, но не знаеше къде точно се намира Пасифик Хил Роуд 1458, както нямаше представа по кой склон на планината Фуджи се бе изкачвал. Все пак намериха лесно адреса според указанията на дългокос мъж с огромни мустаци от една бензиностанция.
Къщите по Пасифик Хил Роуд имаха адрес в Ел Енканто Хайс, но всъщност не се намираха нито там, нито в Голета — крайградски квартал между Ел Енканто и Санта Барбара, — а по тясна междинна ивица земя, която на изток водеше към резерват с мескитови храсти, чапарал, храсталаци и пръснати из тях калифорнийски дъбове и други дървета.
Къщата на Полардови стоеше към края на Пасифик Хил, на границата на регулираните парцели, с малко съседи. Изложението беше запад-югозапад, с изглед към живописно разположените къщи по терасираните хълмове отдолу в посока към тихоокеанското крайбрежие. Вечер гледката беше зашеметяваща: море от светлини над потъналото в мрак истинско море. Несъмнено обаче природата в околността беше запазена без многобройни нови и скъпи къщи, само защото имаше ограничения заради съседния резерват.
Боби веднага позна дома на Полардови. Фаровете осветиха само живия плет и ръждясалата желязна врата между два високи каменни стълба. Той намали скоростта пред входа. На партера беше тъмно. Светеше в една от стаите на горния етаж — бледи ивици се процеждаха през спуснатите щори.
Наведена над него, за да огледа мястото, Джули отбеляза:
— Не виждам кой знае колко.
— Няма и какво да се види. Съборетина.
Продължиха още петстотин метра до края на пътя, завиха и се върнаха. Надолу по склона къщата се падаше от страната на Джули, която настоя колата едва да пъпли, за да има повече време да се огледа.
Точно пред портата Боби забеляза още една светлина на първия етаж в задната част на къщата. Не се виждаше осветен прозорец, а само отблясък, подобен на правоъгълник.
— Всичко е скрито в сенките — най-накрая се обади Джули, все още обърната към къщата, която остана зад тях. — Но виждам достатъчно, за да разбера, че мястото е лошо.
— Много лошо — съгласи се Боби.
Вайълет лежеше по гръб в тъмната стая заедно със сестра си, затоплена от котките, които се гушеха в близначките. Върбина се бе свила от дясната й страна с ръка върху гърдите й. Устните й докосваха голото рамо на Вайълет и горещият й дъх пареше гладката кожа на сестра й.
Не се канеха да спят. И двете не обичаха да спят нощем, защото нощта беше най-бурното време, когато най-много и най-разнообразни хищници тръгваха на лов и животът ставаше по-вълнуващ.
В този миг двете бяха не само една в друга и в легналите при тях котки, но и в гладна кукумявка, която летеше високо в мрака и дебнеше глупави мишки, оставили без страх сигурните си убежища. Няма нощна птица с по-остро зрение от кукумявката, а ноктите и човката бяха още по-остри.
Вайълет потръпна в очакване на мига, когато отдолу ще се види мишка или друго малко създание, промъкващо се през високите треви — уж надеждно прикритие. От опит познаваше ужаса и болката на жертвата и дивата радост на хищника. Сега жадуваше да ги изпита едновременно още веднъж.
До нея Върбина шепнеше унесено.
Издигане в небето, кръжене, стремглаво спускане надолу, после пак нагоре. Кукумявката още не беше забелязала вечерята си, когато колата се появи нагоре по хълма и почти спря пред къщата на Полардови. Тя привлече вниманието на Вайълет, разбира се, и чрез нея вниманието на кукумявката, но близначката изгуби интерес, когато колата пак ускори ход и отпътува. Само след няколко секунди обаче пак забеляза как автомобилът се връща и а-ха да спре още веднъж пред портата.