Вайълет накара кукумявката да закръжи над колата на височина около шейсет стъпки. После я насочи пред колата й я свали още по-ниско, на двайсет стъпки, и пак й нареди да кръжи около странния натрапник.
От височина двайсет стъпки зрението на кукумявката беше достатъчно остро, за да различи шофьора и пътника на предната седалка. Вайълет никога не беше виждала жената, но мъжът й бе познат. Миг по-късно се сети, че тъкмо с него се беше появил Франк в задния двор в здрача на отминаващия ден!
Франк бе убил безценната Саманта и затова заслужаваше да умре, а сега се появяваше негов познат, който можеше да ги заведе при Франк. На леглото около Вайълет котките се размърдаха и тихо заръмжаха, защото желанието й за мъст се предаде и на тях. Безопашат манкс и черен мелез скочиха от леглото, хукнаха през отворената врата на спалнята, надолу по стълбите, в кухнята, през вратичката над прага, около къщата и оттам на улицата. Колата се отдалечаваше и набираше скорост по склона. Вайълет искаше да я преследва не само по въздух, но и пеша, за да е сигурна, че няма да изгуби дирята.
Канди пристигна в приемната на „Дакота & Дакота“. От счупения прозорец в съседната стая и двете отворени врати, се носеше студено течение. Явно леките звуци, които предшестваха идването му, бяха заглушени от поривистите, но статични и груби гласове от полицейските радиостанции, закопчани по коланите на ченгетата. Един полицай стоеше на входа на кабинета на Боби и Джули, друг пред отворената врата към коридора на шестия етаж. Двамата говореха с някакъв човек, който не се виждаше. Бяха обърнати с гръб към Канди — според Канди знак, че Бог още не се е отвърнал от него.
Ядосан от неочакваното препятствие при претърсването на кантората, той веднага изчезна и се материализира в спалнята си на сто и петдесет мили на север. Трябваше му време да помисли дали има някакъв начин пак да надуши следата от място, където двамата са били вечерта извън дома и службата, за да потърси още образи.
Върнаха се на бензиностанцията, където бяха питали дългокосия мустакат мъж за Пасифик Хил Роуд. Същият човек знаеше къде се намира улицата на Фогърти. Дори го познаваше.
— Симпатичен старец. Идва от време на време да зареди тук.
— Лекар ли е? — попита Боби.
— Някога е бил. Но е пенсионер доста отдавна.
Малко след десет часа Боби паркира до тротоара пред къщата на Лорънс Фогърти — изящна двуетажна сграда в испански стил, допълнен с френски прозорци на кабинета, където Боби и Франк се бяха озовали два пъти. Целият първи етаж светеше. Голяма част от прозорците бяха с шлифовани стъкла, които меко пречупваха светлината отвътре. Когато излязоха от колата, Боби долови мириса на пушек и забеляза тънка струя дим да излиза от комина в неподвижния, хладен и влажен въздух, утихнал пред буря. Под трепкащата светлина на уличната лампа със странни лилави отблясъци по азалиите се виждаха няколко цъфнали цветове, но храстите не бяха така плътно отрупани с цвят, както по на юг в окръг Ориндж. Старо дърво с дебел дънер и огромни клони се извисяваше до втория етаж и приличаше на уютно тайничко местенце в някакъв испански вариант на вълшебния свят.
Боби и Джули тръгнаха по алеята към входа. Нещо се стрелна между ниските лампи в градината, пресече им пътя и сепна Джули. После спря на моравата и ги загледа с блеснали зелени очи.
— Само една котка — успокои я Боби.
По принцип той обичаше котките, но от вида на тази потръпна.
Животното пак се размърда и изчезна в сенките на храстите встрани от къщата.
Боби настръхна не от вида й, а от спомена за котешката орда в къщата на Полардови, която се спусна да нападне него и Франк — отначало мълчешком, после с пронизителен писък и необичайно за котките единодействие. Бързата и любопитна самотна котка тук очевидно дебнеше плячка и беше съвсем обикновена, а загадъчността и високомерието така или иначе бяха присъщи на котешкия род.
В края на алеята три стъпала водеха до арка, през която се излизаше на малка веранда.
Джули натисна звънеца с приятна мелодия. Около половин минута никой не отговори и тя пак позвъни.
Заглъхна и второто позвъняване. Настъпилата тишина бе нарушена само от пърхането на крилата на нощна птица, която кацна на покрива над верандата.
Тъкмо Джули посегна да звънне трети път, когато външната лампа светна и Боби усети, че ги наблюдават през шпионката. След миг вратата се отвори и пред тях се изправи доктор Фогърти, облян от светлината в коридора.
Изглеждаше точно такъв, какъвто го помнеше Боби. Докторът също го позна.
— Влизайте — покани ги той и се отдръпна, за да им направи път. — Почти ви очаквах. Влизайте… не че сте добре дошли.