55
— В библиотеката — каза Фогърти и ги поведе по коридора към една стая вляво.
Библиотеката, където Франк бе водил Боби по време на пътешествията им, беше същото помещение, което Боби нарече „кабинета“ пред Джули. Също както външния вид на къщата имаше странно уютен вид въпреки испанския стил, така и стаята изглеждаше точно с атмосферата, където Толкин в някоя от дългите оксфордски вечери би грабнал писалка и хартия, за да съчини приключенията на Фродо. Топлото и приветливо помещение беше меко осветено от месингов лампион и настолна лампа от цветно стъкло — или истинска „Тифани“, или съвършена имитация. По стените бяха наредени книги под украсения таван. Дебел китайски килим — тъмнозелено и бежово по края, в средата главно бледозелено — украсяваше тъмния дъбов паркет с красиви форми. Лакираното махагоново писалище блестеше. Върху зелената плъстена подложка стоеше позлатен комплект с костени дръжки — нож за хартия, увеличително стъкло и ножици, — подредени спретнато зад златна писалка в квадратна мраморна поставка. Канапето в стил „кралица Ана“ бе тапицирано със сполучливо подбран десен, който отиваше на килима. Когато се обърна, за да погледне стола със страничните облегалки, където бе видял Фогърти за пръв път, Боби трепна от изненада, защото зърна Франк.
— Нещо му се е случило — обади се Фогърти и посочи към Франк. Не забеляза учудването на Боби и Джули: явно смяташе, че са дошли в къщата му тъкмо защото са знаели къде да намерят Франк.
От пет часа и двайсет и шест минути следобед, когато Боби го видя за последен път в кантората в Нюпорт Бийч, външността на Франк се бе влошила. Тогава очите му бяха хлътнали, сега приличаха на две тъмни ями. Кръговете около тях се бяха разширили и като че хвърляха мрачни отсенки върху бледото лице. Предишната му бледност изглеждаше едва ли не здрав тен в сравнение със сегашната.
И най-лошото — празният му поглед. Никакъв признак, че ги познава. Като че гледаше през тях. Лицевите мускули бяха отпуснати. Устата висеше отворена, сякаш отдавна бе понечил да проговори, но не помни какво иска да каже. В „Чиело Виста“ Боби бе виждал съвсем малко пациенти с толкова безизразни лица, но те бяха сред най-изостаналите, в много по-лошо състояние от Томас.
— Откога е тук? — попита Боби и тръгна към Франк.
Джули го сграбчи за ръката и го задържа.
— Недей!
— Пристигна малко преди седем часа — обясни Фогърти.
Значи Франк бе продължил да пътешества още час и половина, след като върна Боби в кантората.
Фогърти продължи:
— Тук е повече от три часа, но да пукна, ако знам какво да го правя. От време на време се посъвзема, вдига очи, когато го заговориш, дори се опитва да отговаря. После изпада в превъзбуда, не може да се спре, не отговаря на въпроси, а иска той да приказва, няма начин да го прекъснеш. Разказа ми много неща за вас например, много повече, отколкото бих искал да знам. — Докторът се намръщи и поклати глава. — Вие двамата може да сте достатъчно луди, за да се захванете с този кошмар, но аз не съм и ми е крайно неприятно да ме въвличат.
На пръв поглед доктор Лорънс Фогърти създаваше впечатление за мил дядо, който навремето е бил всеотдаен лекар, дълбоко уважаван и обичан от всички в околността. Все още беше с чехлите, сивите панталони, бялата риза и синята жителка, с които Боби го видя преди. Външният вид се допълваше от полукръгли очила за четене, над които Фогърти ги гледаше изпитателно. С гъстата бяла коса, сините очи и меките, закръглени черти можеше да мине за чудесен дядо Коледа, ако беше малко по-тежък.
Но при по-внимателно вглеждане човек откриваше, че сините му очи са стоманени, а не топли. Закръглените черти бяха прекалено меки и разкриваха не толкова доброта, колкото безхарактерност, сякаш се бяха оформили след дълги години самодоволство. Широката уста би се разтегнала в победоносна усмивка у добрия стар доктор Фогърти, но щедрите й очертания служеха също така добре да придадат хищен вид на истинския доктор Фогърти.
— Значи Франк ви е разказал за нас — кимна Боби. — Ние обаче не знаем нищо за вас, а мисля, че това ни е необходимо.
Фогърти се намръщи.
— По-добре да не знаете. Много по-добре е за мен. Просто го махнете оттук, отведете го.
— Искате да ви отървем от Франк — хладно отбеляза Джули, — затова трябва да ни кажете кой сте вие, какво отношение имате към цялата история и какво знаете.
Възрастният човек погледна в очите първо Джули, после Боби и каза:
— Не е идвал от пет години. Днес, когато дойде с вас, Дакота, бях смаян. Мислех, че с него сме приключили завинаги. А когато се върна тази вечер…