Выбрать главу

Джули сложи ръка на коляното на съпруга си и го стисна здраво, сякаш с допира искаше да се увери, че не сънува някакъв луд лекар.

— Да можехте да видите какво излезе от онова момиче — продължи Фогърти. — Изрод, естествено.

— Почакайте — прекъсна го Джули. — Доколкото помня, казахте, че бебето е било Розел. Майката на Франк.

— Точно така. Забележителен изрод. Някой цирк можеше да спечели цяло състояние, като я показва, ако не се интересуваше особено от ударите на закона. Лекарят млъкна, за да се наслади на напрегнатото им очакване. — Тя беше хермафродит.

За миг Боби се замисли за значението на думата, после промълви:

— Да не искате да кажете, че е притежавала и двата пола — мъжки и женски?

— Точно така — Фогърти скочи от стола и почна да се разхожда нагоре-надолу, внезапно оживен от разговора. — Хермафродитизмът е много рядък вроден дефект у хората. Много е вълнуващо да акушираш на подобно раждане. Има обратен хермафродитизъм, когато външните органи принадлежат на единия пол, а вътрешните — на другия, има латерален хермафродитизъм… и още няколко вида. Работата обаче е… Розел беше от най-редките случаи: притежаваше пълния комплект от вътрешните и външните органи на двата пола — Фогърти извади дебел медицински справочник от една лавица и го подаде на Джули. — Проверете на сто четирийсет и шеста страница. Там има снимки точно на такъв случай.

Джули прехвърли книгата на Боби толкова бързо, като че лекарят й бе подал змия.

Боби на свой ред я остави на канапето, без да я отвори. С неговото въображение нямаше никаква нужда от медицински фотографии.

Ръцете и краката му бяха леденостудени. Сякаш цялата кръв се бе отдръпнала от крайниците към главата, за да подхрани трескавия мозък. Искаше му се да спре да мисли за казаното от Фогърти. Беше отвратително. И нещо още по-лошо: по странната усмивка на лекаря можеше да се досети, че чутото дотук беше само предисловие към същината.

Без да спира да се движи из стаята, Фогърти заобяснява:

— Женските й органи бяха точно на място, а мъжките малко изместени. Уринираше през мъжкия орган, но женските изглеждаха напълно детеродни.

— Мисля, че ни е ясно — обади се Джули. — Не ни трябват технически подробности.

Фогърти се приближи до тях, загледа ги отгоре с блеснали очи, сякаш разказваше забавен медицински анекдот, очаровал безчислени колеги по време на приятелски вечери.

— Не, не, трябва да разберете каква беше, за да си изясните какво се случи по-нататък.

Въпреки че съзнанието й беше разделено на много части — поделяше телата на Върбина, всички котки и кукумявката на верандата на Фогърти — Вайълет най-ясно възприемаше нещата през сетивата на Даркъл, застанал на перваза на кабинета. С острия котешки слух Вайълет не пропусна нито думичка от разговора, въпреки че го чуваше през стъклото. Беше смаяна.

Рядко мислеше за майка си, въпреки че присъствието на Розел още се чувстваше в къщата по най-различни начини. Рядко мислеше за което и да е човешко същество, освен за себе си и за близначката си, а от време на време и за Канди и Франк, защото нямаше почти нищо общо с останалите. Животът й бе свързан с дивото. Емоциите у него бяха много по-първични и силни, а удоволствието се намираше и преживяваше много по-лесно без чувство за вина. Вайълет всъщност не познаваше майка си и не беше близка с нея. Не би могла да бъде, дори майка й да бе проявила желание да подели обичта си между Канди и още някого.

Но сега разказът на Фогърти прикова Вайълет, не защото чуваше историята за пръв път (то си беше точно така), а защото всичко, повлияло върху живота на Розел, имаше дълбоки последствия и за живота на Вайълет. Сред безбройните нагласи и възприятия на дивите същества, в чиито тела и мозъци проникваше Вайълет, най-важно беше увлечението по собственото аз. Тя изпитваше животински нарцистично увлечение към поддържането на външния вид, към собствените желания и потребности. От нейна гледна точка нищо на този свят не беше интересно, освен ако не й служеше, не я задоволяваше или имаше отношение към възможностите за бъдещо щастие.

Мъгляво осъзна, че трябва да намери брат си и да му каже, че Франк е на по-малко от три километра от дома. Съвсем скоро бе чула вятъра и музиката, придружаващи завръщането на Канди.

Фогърти обърна гръб на Боби и Джули и тръгна пак към писалището. Докато вървеше покрай лавиците с книги, почукваше с пръсти томовете, за да подчертае думите си.

Докато говореше за семейството, очевидно търсело генетичната катастрофа, Джули не можеше да не се сети за страданието на Томас, което го бе сполетяло, въпреки че родителите му водеха здравословен и нормален живот. Съдбата си играеше жестоко както с невинните, така и с виновните.