Все пак не успя да се въздържи:
— Толкова години сте знаели, че Канди е безмилостен убиец и не сте направили нищо, за да предупредите някого за опасността?
— Че защо? — учуди се Фогърти.
— Не сте ли чували за нещо като обществен дълг?
— Приятен, но безсмислен израз.
— Извършени са жестоки убийства, защото сте позволили този човек…
— Винаги ще има жестоки убийства. Историята е пълна с подобни примери. Хитлер е избил милиони. Сталин дори още повече. Мао Цзе-Дун е надминал всички. Сега ги смятаме за чудовища, но и те са имали последователи навремето, нали? Дори сега някои хора твърдят, че Хитлер и Сталин са направили каквото трябва, а Мао просто е поддържал обществения ред и е отстранявал измета. Толкова хора се възхищават от убийци, които смело изявяват своята кръвожадност и я обясняват с благородни каузи като братство, политически реформи и справедливост… или пък обществен дълг. Не сме нищо друго освен месо и дълбоко в душите си го осъзнаваме, затова тайничко ръкопляскаме на онези, които са достатъчно смели, за да се отнасят към нас както се полага. Като към месо.
Джули вече знаеше, че Фогърти е социопат, без съвест, без никаква способност да обича, без желание да общува с останалите. Не всички подобни типове бяха улични убийци или дори крадци от висока класа като Том Размъсън, който се опита да убие Боби миналата седмица. Някои от тях неизбежно ставаха лекари или адвокати, телевизионни проповедници, политици. С тях не можеше да се споразумееш, защото бяха лишени от нормални човешки чувства.
— Защо да разказвам на когото и да било за Канди Полард? — попита Фогърти. — Не се боя от него, защото майка му ме наричаше оръдие в ръцете на Бога и учеше нещастното си отроче да ме уважава. Не е моя работа. Той премълча убийството на майка си, тъй като не искаше полицията да влиза в къщата. Ето защо обясни, че Розел се е преместила в луксозен апартамент на брега на океана близо до Сан Диего. Не вярвам някой да е повярвал, че дъртата вещица изведнъж е станала почитателка на плажовете, но никой не задава въпроси, защото не иска да се забърква. Всеки смята, че това не е негова работа. Аз не правя изключение. Жестокостите на Канди са само капка в океана от страдания на този свят. С особената му психика и физиология неговите изстъпления се отличават поне с по-голямо въображение. Освен това, когато Канди беше около осемгодишен, Розел дойде да ми благодари, че съм акуширал при ражданията на четирите й деца и че не съм разкрил тайната на никого, така че Сатаната не знае за благословеното им присъствие на тази земя. Точно така се изрази! В знак на благодарност ми връчи куфар с пари и можах да се пенсионирам доста рано. Нямам представа откъде ги е взела. Спестените през трийсетте години от Дийтър и Елизабет пари отдавна се бяха стопили. Тогава Розел ми разказа нещичко за способностите на Канди — не много, но достатъчно, за да разбера, че никога не страда от липса на пари. За пръв път осъзнах, че генетичното проклятие може да се превърне в генетичен благослов.
Фогърти вдигна чашата си с бърбън и вдигна наздравица, към която не се присъедини нито Джули, нито Боби:
— За неведомите пътища Господни.
Като архангел, дошъл да оповести края на света в библейското указание за апокалипсиса, Канди пристигна, когато бурята се вихреше с пълен размах, макар дъждът да не беше потопът на Армагедон, нито пък огън и жупел. Засега. Засега.
Материализира се в мрака между две улични лампи на една пресечка от къщата на лекаря, за да е сигурен, че неизбежните тихи тромпети при пристигането му няма да бъдат чути от никого в кабинета на Фогърти. Докато вървеше към къщата под шибащите дъждовни струи, Канди вярваше, че дарената му от Бога сила е вече неудържима и няма кой да го спре по пътя към онова, което иска да постигне.
— През шейсет и шеста се родиха близначките. Физически бяха нормални като Франк — продължаваше разказа си Фогърти, докато дъждът плющеше по стъклата. — Нищо интересно. Не можех да повярвам. Три от четирите деца бяха съвсем здрави. Очаквах всякакви чудатости — най-малкото заешка устна, обезформен череп, безобразно лице, съсухрени крайници или същества с две глави!
Боби хвана Джули за ръката. Нуждаеше се от допира й.
Искаше му се да се махнат. Чувстваше се опустошен. Не бяха ли се наслушали на приказките на доктора?
Но именно там беше проблемът: не знаеше какво остава да чуят и доколко то ще има значение, за да намерят начин да се справят с Полардови.