56
Без повече да се бои от допира на Франк, Боби го грабна с две ръце за якето и го блъсна назад в прозореца.
— Нали го чу, Франк? Не бягай. Този път не бягай или ще се вкопча за теб и няма да те пусна. Ще вървя с теб навсякъде, ей Богу, ще съжалиш, че не си подложил глава в чинията на Канди вместо в моята. — Пак блъсна Франк, за да засили думите си и дочу зад себе си тихия, разбиращ смях на Лорънс Фогърти.
Видя ужаса и объркването в очите на своя клиент и осъзна, че заплахите няма да постигнат желания ефект. Всъщност заплахите само можеха да ужасят Франк до такава степен, че да го накарат да избяга, въпреки евентуалното му желание да помогне на Джули. И още по-лошо, като прибягна до насилие още в началото, Боби се отнесе към Франк не като към човек, а като към къс месо и по такъв начин потвърди неприемливите житейски правила на стария лекар. Тази мисъл му се стори също толкова непоносима, колкото мисълта, че може да загуби Джули.
Боби пусна Франк.
— Извинявай. Чуваш ли, извинявай, направо откачих.
Загледа се в очите на другия. Търсеше някакви признаци, че в увредения мозък е останал достатъчно интелект, за да се споразумеят. Видя страх — бездънен и ужасяващ. Видя също самота, от която му се доплака. Видя още безпомощност, която му напомни за изражението на Томас понякога при екскурзиите им извън „Чиело Виста“, „навън в света“, както се изразяваше той.
Притеснен от мисълта, че две от петнайсетте минути на Канди може би вече са минали и в същото време преизпълнен от отчаян стремеж да запази самообладание, Боби пое дясната ръка на Франк, обърна я с дланта нагоре и се насили да докосне мъртвата хлебарка, вплетена в меката бяла плът. Насекомото беше твърдо и остро на пипане, но Боби положи върховни усилия да не прояви отвращението си.
— Боли ли те, Франк? Буболечката е преплетена със собствените ти клетки, не те ли боли?
Франк продължително го изгледа, после поклати глава. Не.
Насърчен от началото на диалога, колкото и да бе скромно, младият мъж леко докосна дясното слепоочие на Франк и усети издутините от скъпоценните камъни под кожата като слепи циреи или тумори.
— Така боли ли? Усещаш ли болка?
— Не.
Сърцето на Боби заби от вълнение, защото бе успял да получи отговор.
От джоба на джинсите извади сгъната салфетка и внимателно попи слюнката, която все още лъщеше по брадичката на Франк.
Клиентът му примигна и като че по-добре фокусира погледа си.
Иззад Боби, все още седнал на кожения стол до писалището, може би с чаша бърбън в ръката и почти сигурно с убийствено самодоволна усмивчица, се обади Фогърти:
— Остават дванайсет минути.
Детективът не му обърна внимание. Без да изпуска от очи клиента си и с пръсти върху слепоочието му, той прошепна:
— Никак не ти е било лесно, нали? Бил си нормалният, най-нормалният и като дете винаги си искал да не се отличаваш от другите в училище, нали, за разлика от сестрите и брат ти. Трябвало е да мине доста време, за да разбереш, че мечтата ти никога няма да се сбъдне и винаги ще се отличаваш, защото колкото и да си бил нормален в сравнение с другите от семейството, все пак си от онзи проклет дом, от онова гнездо, което те е осъдило завинаги да си отделен от останалите. Те може и да не са забелязвали мъката ти и да не са подозирали за мрачните ти спомени, но нали ти си ги знаел и помнел. Чувствал си се недостоен заради ужасите в семейството. От друга страна и вкъщи си бил изолиран, бил си прекалено нормален за там, прекалено чувствителен за кошмарите. Затова цял живот си бил самотен.
— Цял живот — повтори Франк. — И вечно ще бъде така.
Сега нямаше да изчезне. Боби беше готов да се закълне.
— Франк, не мога да ти помогна. Никой не може. Това е жестоката истина, но не искам да те лъжа. Не се каня да те придумвам или да те заплашвам.
Франк не каза нищо, но и не отвърна очи от него.
— Единственото, което мога да направя за теб, е да ти покажа как най-после можеш да осмислиш живота си, да му сложиш край с определена цел и с достойнство и може би да намериш покой в смъртта. Имам идея как би могъл да убиеш Канди и да спасиш Джули. Ако успееш, ще си отидеш като герой. Нали ще дойдеш с мен, Франк, чуваш ли, нали няма да оставиш Джули да умре?
Франк не каза „да“, но и не възрази. Боби реши да се възползва от липсата на отрицателен отговор.
— Трябва да вървим. Но не се опитвай да се телепортираш до къщата, защото пак ще изгубиш контрол и ще започнеш безкрайни прескачания до къде ли не. Ще идем с моята кола. Можем да стигнем за пет минути.
Сетне хвана клиента си за ръка. Нарочно избра ръката с хлебарката с надеждата, че Франк ще си спомни за отвращението му от такива гадини и ще оцени превъзмогването като признак на искреност.