Не беше гниещ труп. Беше цял-целеничък, поне доколкото се виждаше, отникъде не стърчаха кости.
— Добро утро — поздрави Дерек, като заваляше думите заради изкривената си уста и прекалено големия език. Усмихна се.
— Добро утро.
— Спа добре?
— Да — отвърна Том.
— Скоро закуска.
— Да.
— Май твърди кифли.
— Сигурно.
— Обичам твърди кифли.
— Дерек?
— А?
— Ако ти кажа…
Приятелят му зачака с усмивка.
Томас обмисли следващите си думи и продължи:
— Ако ти кажа, че Лошото нещо идва и ти кажа да бягаш, няма да стоиш като глухоням. Веднага ще хукнеш.
Дерек го загледа, замисли се, все още усмихнат, после изрече:
— Ами да, добре.
— Обещаваш ли?
— Обещавам. А какво значи „лошо нещо“?
— Не съм сигурен, но ми се струва, че ще го усетя, когато дойде, ще ти кажа и ти ще избягаш.
— Къде?
— Където и да е. По коридора. Намери санитари и остани при тях.
— Добре. По-добре се мий. Закуска скоро. Май твърди кифли.
Томас отметна одеялото и стана от леглото. Пак обу пантофите и се запъти към банята.
Тъкмо отваряше вратата на банята, когато Дерек се обади:
— На закуска ли?
— А? — обърна се Томас.
— На закуска ли ще дойде лошото нещо?
— Може — отговори Томас.
— А може ли да е… яйца на очи?
— А?
— Лошото нещо де — може ли да е яйца на очи? Не обичам яйца на очи, лигави са, уф, това е много лошо, не е хубаво като каша, банани и твърди кифли.
— Не, не — каза Томас. — Лошото нещо не е яйца на очи. То е човек, особен такъв, не като другите. Ще усетя, когато дойде, ще ти кажа и ти ще избягаш.
— Аха. Добре. Човек.
Томас влезе в банята и затвори вратата. Нямаше кой знае каква брада. Електрическата си самобръсначка използваше няколко пъти в месеца, днес не му трябваше. Изми обаче зъбите си. После си облекчи мехура. Пусна душа. Чак тогава си позволи да се засмее — беше минало достатъчно време и Дерек нямаше изобщо да се сети, че Томас му се присмива.
Яйца на очи!
Обикновено Томас не обичаше да се гледа, защото виждаше колко е недодялано, изкривено и глупаво лицето му, но сега надникна в запотеното огледало. Някога, много отдавна, случайно бе погледнал в огледалото, докато се смееше и за пръв път — ама че изненада! — му се стори, че не изглежда чак толкова ужасно. Смехът го правеше да прилича повече на нормален човек. Когато обаче се преструваше, че се смее, видът му не ставаше по-нормален. Смехът трябваше да е истински. Усмивката също не помагаше — не беше така силна като смеха, за да промени лицето. Всъщност усмивката можеше да изглежда много тъжна и тогава изобщо не понасяше образа си.
Яйца на очи.
Томас тръсна глава и когато смехът свърши, той отмести очи от огледалото.
Дерек не можеше да измисли нищо по-лошо от яйца на очи и някакви кифли, което беше много смешно ха-ха. Я се опитай да разправяш на Дерек за ходещи мъртъвци, стърчащи от корема ножици и нещо, дето яде малки живи същества, и горкият Дерек ще те изгледа, ще закима и изобщо няма да разбере.
Цял живот Томас бе жадувал да бъде нормален човек, не идиот и често бе отправял благодарност към Бога, че поне не го е създал толкова глупав, колкото горкия Дерек. Но сега почти му се прииска да бъде по-глупав, да се избави от грозните и страшни видения, да забрави, че Дерек ще умре, че Лошото нещо ще дойде и Джули е в опасност, да няма за какво друго да се безпокои освен за яйцата на очи, което всъщност нямаше въобще да го разтревожи, защото донякъде обичаше яйца на очи.
41
Когато Клинт Карагьозис пристигна в кантората „Дакота & Дакота“ малко преди девет часа, Боби го прегърна през раменете и го поведе обратно към асансьорите.
— Докато караш, ще ти обясня какво се случи през нощта. Знам, че имаш и други дела, но случаят Полард става все по-заплетен.
— Къде отиваме?
— Първо до лабораториите „Паломар“. Оттам ни се обадиха. Резултатите от изследванията са готови.
По небето се носеха само няколко облаци, и то далеч към планините — движеха се като издутите платна на огромни галеони, поели път на изток. Беше типичен южнокалифорнийски ден: ведър, приятно топъл, навсякъде зеленина и свежест и ужасно натоварено движение по улиците, което би превърнало всеки обикновен гражданин в запенен психопат с антиобществени мании и желание да натисне спусъка на полуавтоматично оръжие.
Клинт избегна магистралите, но дори страничните улици бяха задръстени. Когато Боби свърши разказа си за всичко, което се бе случило, откакто се бяха разделили следобед на предния ден, им оставаха още десет минути път до „Паломар“, въпреки че Клинт го обсипваше с въпроси. Той винаги успяваше да овладее реакциите си и все пак слисването му пролича — толкова необичайно беше откритието, че Франк явно умее да се телепортира.