Взимай парите, момичето ми. Това татко ти го казва, а другите да вървят по дяволите. Мен слушай. Използвай малкото мозък, дето го имаш. Отиде ли си тялото, нищо не ти остава. Нищо! Кога съм те лъгал, кукличката ми? Взимай ги, по дяволите, глупачко! Татко те обича. Направи го за татко. Знаеш, че го искаш.
Човекът с косачката спря да я изгледа, както тичаше под невинно синьото небе, което бе само за снимка. Каза си, че някои хора се плашат в гробищата дори посред бял ден. После продължи да коси.
Лу Ан вече не се виждаше.
Вятърът гонеше майката и дъщерята в прегръдките й по дългия черен път. Лицето на Лу Ан се обливаше в пот под слънцето, което прозираше през разлистените дървета; дългите й крака препускаха с някаква животинска грация. В юношеството си вече успяваше да надбяга почти всички в окръга, включително и повечето момчета от футболния отбор. Но никой никога не й каза какво да прави с тази си дарба. За тринайсет годишно момиче с фигура на жена това означаваше, че ако не може да надвие момчето, което се опитва да я опипва, то поне може да му избяга.
Усещаше как гърдите й горят. За миг се почуди дали няма да получи сърдечен удар като баща си. Може би някаква наследствена слабост чакаше удобния момент да извади още един член на фамилията Тайлър от строя. Забави крачка. Лиса вече ревеше и тя накрая спря, като силно прегърна детето и зашепна успокоителни думи в малкото му розово ушенце, докато плачът най-сетне престана.
Лу Ан извървя бавно останалия път до дома. Думите на Бени Тайлър бяха определили решението й. Щеше да събере колкото можеше багаж от караваната и да изпрати някого за останалото. За известно време щеше да отседне у Бет. Тя й го бе предлагала неведнъж. Имаше стара паянтова къща, но пък с много стаи и след смъртта на съпруга й единствена компания й бяха две котки, за които Бет се кълнеше, че са по-щури и от нея. Ако трябваше, Лу Ан щеше да води Лиса в класната стая със себе си, но щеше да получи гимназиална диплома и после може би да постъпи в общинския колеж. Щом Джони Джарвис бе успял, и на нея щеше да се удаде. А мистър Джаксън да си търси друг, който „с радост“ щеше да заеме мястото й. Всички тези отговори на житейските дилеми я връхлетяха тъй бързо, че се уплаши главата й да не гръмне от внезапното облекчение. Майка й все пак й бе проговорила, може би по заобиколен начин, но вълшебството бе подействало.
— Никога не забравяй скъпите покойници, Лиса — прошепна тя на момиченцето. — Човек не знае кога ще му потрябва помощта им.
Щом приближи караваната, Лу Ан забави ход. Предния ден Дуейн разполагаше с куп пари. Кой знае колко му бяха останали. Имаше ли няколко долара в джоба, бързаше да почерпи всички в кръчмата. А с тая пачка под дюшека бог знае докъде беше стигнал. Нямаше представа как я е получил. Още една причина да го напусне час по-скоро.
Когато свърна при завоя, от близкото дърво излетя ято косове и я подплаши. Погледна ги ядосано за миг и продължи да върви. Но щом караваната се показа пред очите й, тя рязко спря. Отпред бе паркирана кола. Голяма, с подвижен покрив, лъскавочерна, с бели гуми, а на капака имаше хромиран орнамент, който от разстояние напомняше жена в неприличен акт. Дуейн караше очукан пикап, който му бе вдигнат за неправилно паркиране, доколкото Лу Ан знаеше. Никой от приятелчетата му не караше такава натруфена кола. Какво ставаше, дявол да го вземе? Нима Дуейн напълно бе превъртял, та да купи тоя хамбар? Прокрадна се до автомобила и взе да го разглежда, като държеше под око и караваната. Седалките бяха от бяла кожа с виненочервени ленти. Вътре колата бе безупречно чиста. Излъсканият до блясък часовник на таблото ослепяваше очите, когато върху него попаднеше слънчев лъч. По седалките нямаше нищо, което да й подскаже кой е собственикът. Ключовете висяха на стартера с верижка, към която бе прикрепена миниатюрна бирена кутия. Помежду таблото и предната седалка в специално гнездо лежеше телефон. А може би наистина това чудо принадлежеше на Дуейн. Но тогава значи бе похарчил всички ония пари.